Погледът му ясно говореше за насоката на мисълта му. Тя леко изтръпна, както обикновено се случваше, когато я погледнеше с неприкрито желание. Любовна авантюра посред бял ден в някоя неизползвана част от сградата — това й беше напълно по вкуса.
— Ами да отидем и да проверим — предложи тя с леко дрезгав глас.
— Точно това мислех да предложа и аз.
Четвърта глава
Това беше най-грандиозното здание, което Кимбърли беше виждала. Последния път, когато беше в Лондон с майка си, отиде в двореца, за да я представят на кралицата, така че подобни царски сгради не й бяха непознати. Тази обаче — Шеринг Крос, херцогското имение на Амброуз Девлин Сейнт Джеймс — надминаваше по блясък всеки палат със самите си размери — грижливо поддържаната морава се простираше докъдето ти стига поглед. Имението беше невероятно и тя направо тръпнеше при мисълта за него.
Колкото повече размишляваше за причината, заради която беше тук, толкова повече тя не й се нравеше. Самата мисъл човек да се моли една толкова важна личност от ранга на херцог Ротстън да й помогне при намирането на съпруг й се струваше абсурдна. Наглостта на баща й беше безгранична. А негово височество херцогът гореше от нетърпение да направи услугата не повече, отколкото тя да се възползва от резултата на неговата намеса.
Пътуването също не се беше оказало особено приятно. Не само че беше направо скапана от трите дни непрекъснато друсане, но през това време от каретата падна колело и й се наложи с часове да стои на студа, докато го поправят. После времето застудя дори повече, отколкото беше обичайно за сезона, а малката печка на въглища в каретата не беше достатъчна, за да я стопли.
После в една от странноприемниците, в които отседна, й се случи нещо неприятно. Групичка подпийнали шотландци в съседната стая я държаха будна половината нощ. Тя самата нямаше нищо против шотландците. Баща й обаче много ги мразеше, защото според него те бяха причинили смъртта на жената, която обичал. Смърт, която по нейно мнение, а и по мнението на други хора, беше случайна.
Макар че беше отгледана в ненавист към шотландците — баща й никога не беше скривал неувяхващата си любов към друга жена, а не към съпругата си и много често говореше за това — неговите предразсъдъци не й бяха повлияли, вероятно защото не изпитваше истинска привързаност към него. На моменти беше на мнение, че другата жена всъщност е имала късмет, че не е живяла с графа, макар и за това да бе платила с живота си. Тези моменти обаче бяха рядкост и обикновено настъпваха, когато баща й направеше нещо, което изобщо не й беше по вкуса.
Тя обаче определено не обичаше общественият ред да се нарушава по начина, по който го бяха направили през нощта в странноприемницата шотландците. Тя три пъти се оплака на съдържателя, но те все не се усмиряваха. Добре че баща й не беше там, защото щеше да се вдигне голям скандал. Като знаеше как ненавижда шотландците, положението щеше да стане неудобно, а не просто дразнещо.
Стигаше й, че самата тя се беше озъбила на един от тях, когато го срещна в коридора на сутринта. Горкият току-що беше отворил очи, но направо се ококори, когато тя го навика и после се врътна и си тръгна. Едва след няколко часа, когато вече отново беше на път, тя съжали за грубите си думи. Нали толкова рядко избухваше. Умората, а следователно раздразнимостта й, не бяха извинение. Новата й прислужница Мери също не й беше от голяма полза. Пътуването й се отразяваше дори по-зле, отколкото на Кимбърли. Непрестанните й оплаквания за дупките по пътя, за забавянето или застудяването биха изкарали от кожата и светец. А вечер — наемаха една стая — лягаше и цяла нощ спеше като заклана.
Като капак на всичко Кимбърли беше и настинала и носът й беше почервенял като домат. Цялата беше изтръпнала от друсането по пътя. Главата й направо щеше да се пръсне. А според етикета трябваше да се представи в най-добра светлина, за да направи добро впечатление на техни височества. Ха! Един поглед щеше да им е достатъчен, за да се зачудят в какво са се забъркали.
Нямаше какво да се прави обаче. Бяха пристигнали в Шеринг Крос. Лакеи в красиви ливреи вече излизаха да й помогнат да слезе от каретата, а масивната врата беше широко отворена. И дума не можеше да става за връщане назад.
При създалите се обстоятелства тя се беше надявала, дори се беше молила, да я въведат в стаята й и да я представят на техни височества едва след като е имала достатъчно време, за да се съвземе. Но нямаше късмет. На входа стоеше самата херцогиня Ротстън — бе излязла, за да я посрещне.