Самата Меган беше избрала момичето и го беше изпратила на Кимбърли, когато разбра, че Мери е уволнена. Джийн беше млада и имаше приятен характер, а най-хубавото беше, че искаше да заживее в Шотландия с Кимбърли.
— Ако отиваш на ново място, където не познаваш никого, трябва да си имаш собствена прислужничка — беше й казала Меган. — А Джийн ще ти бъде вярна, мила, няма защо да се тревожиш за това.
Кимбърли се вслуша в думите на свещеника. Да бъдеш моя… докато смъртта ни раздели. Такива тържествени клетви, толкова сериозни — направо звучаха странно на фона на преливащото й щастие. С голямо усилие успяваше да не се усмихва постоянно.
После видя как Лаклан протяга ръка към нейната, погледна и видя, че той слага на пръста й не само сватбената халка, но и великолепен годежен пръстен с диамант, най-големия, който беше виждала, заобиколен от кръгли розови перли. Беше от семейните бижута на клана Макгрегър. Бяха му ги върнали предишния ден. Той понечи да махне смарагдовия й пръстен, за да сложи диаманта на негово място, но Кимбърли го спря.
Той я погледна, почти намръщено.
— Харесвам първия, който ми даде — искам да кажа, предпочитам да нося него, ако нямаш нищо против — прошепна тя.
Той се усмихна ослепително. Не трябваше още да я целува, но го направи. Пасторът се прокашля, после още няколко пъти, преди Лаклан да престане, за да може поизнервеният свещеник да свърши бракосъчетанието. После отново я разцелува.
Бяха женени, законни мъж и жена. Кимбърли беше направо зашеметена от тази мисъл и почти не чуваше поздравленията.
Девлин им беше предложил една от своите херцогски карети за пътуването — имал няколко. Дори изпрати и кочияш и лакеи. После изненада всички, включително и жена си, като каза на Лаклан, че е добре дошъл пак да им погостува. Всъщност беше съвсем искрен. Само добави с усмивка:
— Разбира се, не прекалено често, нали.
Така сбогуването завърши с шега, и то в мига, в който Кимбърли тъкмо щеше да заплаче, когато си вземаше довиждане с Меган. С херцогинята се бяха сприятелили, тя беше най-близката й приятелка всъщност. Много щеше да й липсва. Тя обаче беше обещала да й пише. А Меган беше обещала да ги посети някой ден в шотландските планини.
По план трябваше да тръгнат веднага след службата, затова Кимбърли беше отишла да посети графа за последен път рано сутринта. Беше трезвен, сънен и както обикновено кисел. Тя не се и надяваше да й каже нещо мило на раздяла. Когато по-късно се сети за това, направо се зачуди, че тази среща не помрачи целия й ден. Напротив. Вероятно мисълта, че повече няма да го види, я караше да се чувства щастлива.
— Не очаквам да дойдеш на сватбата ми — каза му тя. — Би било лицемерно, а ти не си лицемер.
Той изсумтя.
— Не, не съм. Освен това не понасям глупаците, а ти ще излезеш голяма глупачка, ако се омъжиш за този шотландец.
— Хайде да не го обсъждаме, моля ти се. Ще се омъжа за него, а това няма нищо общо с теб, така че си запази мне… Съжалявам. Не съм дошла, за да споря с теб.
— Неблагодарница — измърмори той.
— Не, не съм неблагодарна. Всъщност искам да ти благодаря, че живях в къщата ти толкова години, за това, че ме хранеше и ме обличаше. Щеше да е хубаво, ако беше дал и нещо от себе си, след като си се съгласил да ме отгледаш, но при положение че толкова ме презираш, е разбираемо защо не си могъл да го направиш.
Беше успяла да го засегне. Той целия почервеня.
— Никога не съм те презирал, момиче. Презирах баща ти, а ти много ми напомняше за него.
— Е, вече няма нужда да се тревожиш за това. Не виждам причина да се виждаме повече. Така че сбогом. И се надявам да си щастлив с Уинифред.
— Значи няма да предявява обвинения към нея? Ще я остави на мира?
— Той си върна бижутата на клана Макгрегър, ще получи и парите за къщата на Уинифред. Ако уредиш това да стане чрез банката и му ги върнеш, преди да заминем тази сутрин — да, въпросът няма да се повдига.
— Благодаря ти.
Тя премигна — направо беше изумена, че чува тези думи от него. Успя само да кимне и да се обърне, Искаше обаче да му зададе още един въпрос, въпрос, на който само той можеше да й даде отговор.
Тя спря на вратата, изгледа го за миг — човека, когото двадесет и една година беше смятала за свой баща. Той обаче никога не се беше държал бащински с нея, както не се беше държал и като съпруг на майка й. Това, което искаше да научи, което настояваше да научи, беше защо майка и се беше примирявала с това.
— Защо тя не те напусна? — попита Кимбърли. — Имала е всички основания да го направи. Защо е останала, след като е била толкова нещастна с теб?