Джийн й предложи да си сложи и колие. Да, трябваше й нещо, с което да прикрие малко от голотата, поне сантиметър. Не беше достатъчно обаче — гърдите й направо изскачаха от дълбокото деколте и тя се чувстваше по-гола, отколкото ако беше съвсем без дрехи. Възнамеряваше обаче да облече нещо друго веднага щом прислужничките на Меган излязат и наистина щеше да го направи, ако в този момент не беше дошъл Лаклан.
Колието отпадна като допълнително прикритие. То послужи единствено веднага да привлече погледа на Лаклан към пищната й гръд и тя цялата пламна от неудобство, защото и той изглеждаше смаян или поне толкова изненадан, че забележката му за апетитния аромат на храната замря по средата. Но не отвърна тактично поглед, а втренчено се загледа в гърдите й и сякаш изпадна в унес, докато една от прислужнички те не се прокашля, а тогава и той се изчерви.
Чарът му обаче взе връх и той веднага заговори за пътуването до този момент, обсъди маршрута, по който щяха да минат на следващия ден, каза нещо за къщата и как няма повече да се изненадва от щедростта на херцога. Дори призна, че Девлин го учудил, когато му се извинил, че не повярвал на историята на Лаклан за откраднатото му наследство.
Преди Кимбърли да осъзнае, че дотолкова се е разсеяла, че е забравила, че деколтето й е много дълбоко, вече наполовина бяха свършили с вечерята, а прислужничките тихомълком се бяха изнизали. Тогава обаче започнаха да я измъчват съмнения.
Да не би да си въобразяваше, че това ще им бъде сватбената нощ? Това, че вечеряха заедно в спалнята, не означаваше, че ще споделят и леглото. Лаклан беше изпълнил дълга си, като се беше оженил за нея. Ами ако не възнамеряваше да изпълнява задълженията си на съпруг? Ами ако бракът им бъдеше като мрачния съюз на родителите й? В такъв случай щеше да й е трудно да се преструва, че бракът върви чудесно.
Лаклан изведнъж се изправи, остави салфетката настрани, заобиколи масата и я хвана за ръцете.
— Какво… — успя само да каже тя преди той да я повлече към леглото. После спря, погали я по бузите и се впи в нея с изпепеляваща целувка, от която коленете й се разтрепериха.
— Не знам как успявах да се сдържа толкова дълго — задъхано и страстно прошепна той. — Исках да изхвърля тези проклети прислужнички. Искаше ми се да пропълзя по масата и да изям теб, а не проклетата храна. А ако продължаваш да носиш такива рокли, не отговарям за постъпките си. Знаеш ли, Кимбър, няма нужда да ме провокираш, когато аз така или иначе постоянно те желая.
По гласа му личеше, че е ядосан, но ръцете му бяха изключително нежни, галеше я по врата, после хвана роклята й, свлече я от раменете й и прикова поглед в нея без копринения нагръдник. Очите му блестяха от желание.
— Бях намислил нещо за тази вечер, скъпа. Да те любя съвсем бавно, да те накарам да закопнееш по мен, както аз копнях по теб през цялото това време. Да те накарам да ме молиш да те обладая. Сега обаче аз те моля.
Той падна на колене пред нея, обви с ръце краката й, притисна устни в корема й. Тя затаи дъх. Вече почти не можеше да стои права.
— Молиш… За какво? — най-после успя да попита тя.
— За прошка, защото те искам сега — веднага. Кълна ти се, че ще умра, ако ме накараш и миг още да почакам.
— Нямам желание толкова скоро да овдовея. Лаклан Макгрегър — тихо промълви тя и постави ръце на главата му.
Той вдигна поглед към нея и се усмихна. Усмивката му беше толкова хубава, толкова трогателна! Не се шегуваше, че бърза обаче. Изправи се, повдигна я и само с едно движение я повали на леглото под себе си, стрелна език навътре в устата й, а после я облада мъжествено и неконтролируемо.
Тя го посрещна с готовност. И защо не? Когато спомена, че я желае, Кимбърли цялата потръпна от разлялата се по тялото й топлина. Знаеше, че винаги ще вярва на подобни думи от него. Нужен й беше само миг, за да запламти от страст. После тласъците му се ускориха, тя влезе в ритъм и заедно достигнаха до вълната на блаженството.
Когато Кимбърли се съвзе, той беше в обятията й. Тя нежно почна да го гали, удивена от неповторимото изживяване и от чудесата на плътта. Лаклан Макгрегър беше единственият човек, от когото имаше нужда.
Той лежеше, заровил лице във врата й, и все още дишаше учестено.
— Казах ли, че трябва го направим бавно? — прошепна той.
— Май да.
Той се изправи и й се усмихна.
— А нещо за молба не споменах ли?
— Не, сигурно така ти се е сторило.
Той се засмя. Тя го погледна. Нощта беше много дълга.
Четиридесет и седма глава
Кимбърли много пъти беше слушала за замъка Крегора, но неизвестно защо си беше представяла нещо далеч не толкова масивно и определено не толкова старо. Наистина, много замъци имаха стари постройки, висока кръгла кула, запазена голяма зала, малък, но масивен параклис, но към тях имаше и нови пристройки, които толкова добре се съчетаваха със старата постройка, че почти не се различаваха сред комините и красивите покривчета на по-съвременната архитектура.