От почивка нямаше нужда, но искаше да свърши някои неща. Да, това определено беше цяр за скапаното й настроение. Ето защо Кимбърли помогна на Джийн да разопакова багажа, а през това време прислужницата почти не млъкна — обсъждаше просташките маниери на недодяланите шотландки, за да се опита да я разсее.
После Кимбърли я изпрати да намери вещите й от Нортъмбърланд. Нямаше да се почувства у дома си в замъка Крегора, докато не видеше скъпоценните си мебели на избраните вече места.
Покоите на Лаклан бяха много хубави и тя го забеляза, когато най-после отдели време да ги разгледа. През големите прозорци струеше много светлина, а от всяка стая се откриваше великолепна гледка към езерото и планините. В спалнята, най голямата стая, дори имаше малко балконче с френски прозорец с изглед към кея с лодките. Представи си колко хубаво щеше да е да закусват там през лятото.
Тъмнозелени пердета от меко кадифе бяха спуснати на всеки прозорец. Тапетите бяха в няколко тона пастелносиньо, с многобройни рисунки на придворни от френския двор от времето, когато белите напудрени перуки са се носели и от мъже, и от жени. Дебели килими покриваха почти всеки сантиметър от дървения под и по всяка вероятност бяха направени по поръчка, тъй като бяха на сини и черни кръгове на зелен фон — цветовете на клана Макгрегър.
Една от стаите Лаклан определено използваше за дрешник — гардеробите бяха пълни с негови дрехи, — както и за почивка. Имаше шезлонг, голямо бюро, няколко фотьойла за четене и маси. Беше достатъчно голяма и за двете си предназначения, също като другата стая, която Кимбърли щеше да използва за дрешник и почивка поне докато не станеше време да се мисли за детска. А това щеше да се наложи, ако такава стая нямаше.
При мисълта, че собствените й деца някой ден ще тичат из тези стаи, настроението на Кимбърли се разведри и тя с нетърпение се зачуди кога ли ще разгледа останалата част от замъка. Скоро Джийн се върна и съобщи, че вещите й са пристигнали от Нортъмбърланд и са складирани в мазето — всички, дори дрехите й — и Кимбърли реши да провери какво става. Може би мазето беше преустроено също като голямата зала.
Очакванията й обаче не се оправдаха. Мазето беше влажно и мрачно, старите каменни стени не бяха измазани. Гъмжеше от паяци. Беше много мръсно, защото там складираха въглищата — основния източник на гориво в Шотландия, където нямаше много дървета.
Върнаха се да намерят фенер и повикаха и двама слуги здравеняци, за да пренесат куфарите и мебелите на горния етаж. След като ги откриеха, разбира се, защото долу имаше безброй стаи и стаички и множество тесни коридори, които се простираха във всички посоки. Там сякаш бяха складирани вещи, събирани от векове, най-вече стари мебели, целите покрити с паяжини.
Най-после успяха да открият стаята, в която бяха оставили вещите на Кимбърли — но по-добре да не бяха. Тя вдигна високо фенера и заразглежда изпотрошеното си семейно наследство.
Големият часовник беше хвърлен на земята, малката му стрелка я нямаше, целият беше нащърбен, напукан, сякаш бяха го секли със секира. Краката на китайския шкаф липсваха, вратичките му бяха изтръгнати от пантите, изящната дърворезба беше накълцана — може би със същата секира.
Голямата картина изглеждаше сякаш някой беше скачал по нея — скъсана, а рамката — пукната. Малките масички, тристагодишната пейка, античните вази, богато украсената с дърворезба китайска ракла — всичко беше изпотрошено. Дори скриновете й бяха изтърбушени, а дрехите й бяха разпилени по мръсния под.
Кимбърли гледаше невярващо, не можеше да си поеме дъх. Направи крачка напред, после още една, но не посегна към нищо. Разплака се. Това беше всичко, което й беше оставила майка й, а сега вече и него го нямаше. Само изпотрошени боклуци, които ставаха единствено за огъня. Умишленото вандалство — тя не се й съмняваше, че е умишлено, дори и в ужаса си — беше невероятно. А в замъка имаше само един човек, който би могъл да извърши подобно нещо. Неса!
— Госпожо, тези изпочупени неща — това ли е багажът ви? — попита Джийн ужасено.
Кимбърли не отговори, а погледна един от обърканите прислужници и смразяващо тихо попита:
— Къде е Неса?
— Най-вероятно при господаря. Следва го като сянка — отвърна той.
— А той къде е?
И двамата слуги свиха рамене. Нямаше нужда Кимбърли да задава повече въпроси. Щеше да го намери, нея също, дори и да трябваше да претърси сантиметър по сантиметър целия замък. А когато я откриеше, щеше да й даде да се разбере. Направо се задавяше от обидата, беше бясна и не знаеше какво щеше да направи, но не беше изключено да се стигне до убийство.