— Искаш да кажеш, че си е променила мнението и е искала да се омъжи за теб, но не е знаела как да ти го каже?
— Да — кимна той. — Прекарах с нея цяла нощ. И разбрах много неща за чувствата й, неща, за които и самата тя не знаеше. Сега не иска да си признае, но всичко е заради гордостта й. Сложен характер има моята Неса.
„Тя е злобна, поставя се над всички и…“ — е, след тази нощ на Кимбърли вече нямаше да й се налага да гадае за мотивите й. Неса можеше да си бъде сложна, колкото си иска, стига да си проявяваше сложността от другата страна на езерото, а не в Крегора.
Поговориха си още малко, после дойде Лаклан.
Малко след това започна венчавката, направо в салона.
Неса все така се мръщеше. Не се беше преоблякла в нещо по-подходящо за случая, нито си беше оправила косата. Не беше хапнала от храната, която й бяха предложили. Освен това отказваше да отговаря на въпросите, които й задаваха.
Церемонията обаче се ръководеше от човек от клана Макгрегър и всеки път, когато Неса откажеше да отговори, той просто вдигаше поглед към събралите се и казваше нещо от рода на:
— Неса Макгрегър казва, че е съгласна. Всички сте свидетели.
На Кимбърли това й се стори малко средновековно, но Неса определено не изглеждаше изненадана, че я омъжват насила. А когато всичко приключи, Гейвин Кърн радостно възкликна, преметна Неса през рамо и я понесе към вратата като победител.
Всички шумно изразиха одобрението си.
— Не виждаш ли, че имам крака, дървеняк такъв! Пусни ме! — изкрещя Неса.
Гейвин се разсмя.
— Не и преди да съм те пренесъл на сигурно място оттатък езерото, миличка.
— Ако смяташ, че бракът ти дава право да се налагаш… — Неса за момент млъкна, после упорито продължи: — Е, ще видим.
— Мисля, че я поверих в сигурни ръце — каза Лаклан.
Кимбърли косо го изгледа.
— Тя обаче май не е съгласна.
Лаклан се усмихна.
— Виж, ако изпитваше някаква злоба към него, тя щеше да се закълне, че ще изтръгне сърцето му. Обзалагам се, че след месец ще ми благодари.
— Или ще се закълне, че ще изтръгне твоето сърце.
Той се засмя и я целуна пред всички. Гостите заръкопляскаха. Макар че тази показност я смути, й стана приятно. Кланът Макгрегър я приемаше. А Неса… е, Неса вече беше от клана Кърн.
След изпълнения със събития и емоции ден Кимбърли си легна рано. Лаклан се извини пред гостите и я придружи, но не се опита да я люби, както тя очакваше, а просто я прегърна и успокоително й зашепна. Тя отново се разплака. Но сълзите не бяха за нещата на майка й. Кимбърли си мислеше, че не може отново да се разгневи, че Лаклан не я обича — защото вече със сигурност знаеше, че сърцето й не й принадлежи, че то вече е изцяло негово.
Петдесета глава
След седмица дойдоха ездачите — трийсет или четирийсет, трудно беше да се изброят, всички в еднакво червено-зелено шотландско каре. Минаха по спуснатия мост, сякаш замъкът беше техен, спряха във вътрешния двор пред голямата кула и се развикаха Макгрегър да излезе.
Лаклан, който наблюдаваше пристигането им от салона с нещо средно между ужас и раздразнение, реши, че за появата им е виновна Неса. Вероятно им беше изпратила съобщение в яда си и дори после да беше съжалявала, беше прекалено късно.
И сега те бяха тук. Нямаше друг избор, освен да излезе и да разбере какво искат.
Но щом излезе в коридора, видя Кимбърли — беше тръгнала да види непознатите и да разбере какво искат. Лаклан предпочиташе засега да не й казва кои са, така че я грабна през кръста и я избута към салона с предупреждението „Стой вътре“.
Подобни думи, изречени като заповед и без обяснение, съвсем разбираемо я караха да не се подчинява, още повече че си беше любопитна от малка.
— Аз съм Лаклан Макгрегър. Какво искате — извика той, щом отвори вратата.
— Казаха ни, че при тебе е сестра ни — отговори един тъмнокос младеж в средата. Дойдохме да я видим.
— Да не би всичките да сте й братя? — недоверчиво попита Лаклан.
— Не — каза младежът и вдигна ръка.
При този сигнал един кон излезе напред, после още един и още един. Докато свършат, напред бяха излезли почти половината.
— За кого става дума? — прошепна Кимбърли зад гърба на Лаклан.
— За теб, скъпа — въздъхна Лаклан. — Всички са от клана Макфърсън. — После се обърна към младежа, който явно бе избран за говорител: — Можете да я видите, но не си мислете, че можете да я отведете с вас. Сега тя принадлежи на Крегора и на мен.
Младият мъж кимна и слезе от коня. Кимбърли вече се беше показала иззад Лаклан и удивено разглеждаше дългата редица ездачи. Излезлите напред, които също слизаха от конете, бяха младежи, до един по-малки от нея, имаше и едно момче на седем-осем години.