Нейни братя? Тя ги преброи, зяпнала от изненада. Цели шестнадесет братя досущ един като друг, наистина много си приличаха. Повечето бяха тъмноруси като нея, със същите тъмнозелени очи.
Сега й стана ясно откъде е наследила ръста си — не от семейството на майка си, както винаги си беше мислила. Този, който беше проговорил, като че ли беше най-големият и беше висок почти колкото Лаклан. Още четирима бяха толкова високи, още петима почти толкова високи, а най-малките — е, още не бяха престанали да растат. Тя направо не можеше да повярва. Беше израсла без братя и без сестри, а сега имаше… — дори не можеше да ги изброи на двете си ръце. Това беше една от легендите, а ако се окажеше вярна, колко ли от другите истории, които се носеха за легендарния Иън Макфърсън, щяха да се окажат истина?
— Не сме прочути с търпеливостта си, Макгрегър — каза едно от по-младите момчета. — Ще я доведеш ли?
Едно друго момче го сръга в ребрата и кимна към Кимбърли, като в същия момент дяволито й се усмихна. Последва хихикане от всички страни, а после всички започнаха да й се усмихват и да говорят един през друг.
— Боже, та тя е по-голяма от теб, Иън Първи. Вече няма да ни се правиш на господар!
— Ти все още ще ми ближеш ботушите, Джони, ако реша, че трябва да се изчистят — отвърна Иън Първи и погледна по-малкия си брат с поглед, в който се четеше обещанието, че ботушите му наистина скоро ще имат нужда от чистене.
Джони го изгледа гневно, но преди да успее да отвърне, се намеси още един от братята.
— Не ти ли се струва, че е прекалено дребна, за да е от рода Макфърсън?
— Тя е момиче, глупчо — отвърна друг от братята. — Момичетата са по-дребни.
— Винаги съм искал сестра — срамежливо отбеляза едно по-малко момче.
— Доналд има сестра — малко объркано изтъкна едно от момчетата.
— Сестрата на Доналд не е от рода Макфърсън, Чарлс. Тя не е нито твоя, нито моя сестра. Тази е от рода Макфърсън и си е наша. На всички.
— Прилича на Иън Шести. Видя ли?
Иън Шести, очевидно най-младият, се изчерви и смотолеви:
— Изобщо не прилича на мен.
Кимбърли му се усмихна. Стори й се забавно, че добавят числа към имената си. Спомни си, че така наречените й братя до един имат различни майки — е, поне повечето, и си представи как тези майки гордо са искали да нарекат синовете си на бащата и са го направили, независимо от объркването, което в щяло да се получи. Тези числа бяха за по-голяма яснота.
Тя се зачуди как ли ще може да запомни имената и номерата на всичките. Дали щяха да останат достатъчно дълго, за да си струва да си даде труда да разбере кой кой е? В момента й се искаше да прегърне най-малкото момче. Всъщност искаше й се да ги прегърне всичките. Те обаче бяха страшно много, всичките бяха рошави и носеха ножове, закопчани за краката, всички бяха много по-едри от нея, независимо че бяха по-малки. Беше поразена, че са толкова много. Независимо че й бяха братя, за нея все още си бяха непознати.
— О, виж как сияе лицето й — изненадано отбеляза едно тъмнокосо момче. — Сега вече той няма да изпитва съмнение, че е негова.
— Да, вероятно мрачното му настроение ще мине.
— След като получи главата на Иън Първи за това, че го е накарал да чака — подсмихна се Джони.
Иън Първи се изчерви, че е забравил получените заповеди, и рязко се обърна към мъжете, които все още не бяха слезли от конете. Кимбърли се разтрепери. Беше забравила, че има и други представители на клана Макфърсън — братовчеди, втори братовчеди, дори и трети, както й казаха по-късно. Набързо разгледа ездачите, но не видя нито един, който да е достатъчно възрастен, за да й е баща.
Един от мъжете обърна коня си и излезе през портата. Ако отвън беше Иън Макфърсън… Но от какво ли се страхуваше? Че няма да я хареса? Че тя няма да го хареса? Според Сесил този човек беше съблазнил майка й за отмъщение. А как да го хареса, при положение че това й беше известно? Независимо от това обаче, майка й го беше обичала. И Сесил не го беше отрекъл. Сигурно не е бил лош, щом нежната Мелиса го е обичала.
В този момент човекът, който беше излязъл, се върна, а зад него се показа един много едър мъж — изглеждаше още по-едър в дългия си овчи кожух. Той му придаваше див вид и това впечатление се подсилваше още повече от дългата му тъмноруса коса, на места вече прошарена. Имаше остри черти, сякаш изсечени, но под тях личеше, че навремето сигурно е карал жените да въздишат по него.
В мига, в който премина през портата, той насочи поглед право към Кимбърли. Очите му направо я пронизваха, тревожеха я. Бяха тъмнозелени като нейните, но в тях се четеше студенина, мъртвило, сякаш този човек вече не изпитваше радост от живота.