Мислех, че става дума за намаляване на режийните разходи, докато си седите на задниците без текуща оперативна задача.
Тъй ли? Кога е било такова чудо?
Чух че в момента било доста спокойно. След Хън Хоум, искам да кажа.
Хей, приятел. Той ми подаде лулата. Вече не си в екипа. Помниш ли?
Помнех.
Иненин!
Той гръмва из покрайнините на паметта като свалена мародерна бомба, избухваща надалече, но не чак толкова, че да е безопасно. Червен лазерен огън и писъци на хора, умиращи, докато вирусът Роулингс разяжда умовете им.
Леко потръпнах и засмуках лулата. Тодор усети това с финия си емисарски усет и побърза да смени темата.
И за какво е цялата тази история? Мислех, че напоследък се мотаеш с Радул Сегешвар. Носталгия по родния дом и евтина организирана престъпност.
Да. Аз го изгледах мрачно. Откъде чу?
Той сви рамене.
Оттук-оттам. Знаеш как става. Защо пак отиваш на север?
Виброножът отново проряза плът и мускул. Изключих го и се заех да вадя изрязаното парче гръбнак от врата на Юкио Хираясу.
Син на високопоставен шеф от якудза — мъртъв и без приставка. Благодарение на Такеши Ковач, защото каквото и да сторех, вече така щеше да се тълкува. Танаседа щеше да жадува за кръв. Вероятно и Хираясу старши. Може би разбираше очевидното — че синът му е един надут неудачник, но не ми се вярваше. А дори да го знаеше, всички неписани правила и закони на якудза в Харлановия свят щяха да го принудят да отмъсти. Така е в организираната престъпност. Хайдуците на Радул Сегешвар в Нова Пеща или якудза на север и юг, всичките са еднакви, по дяволите. Скапани наркомани, обвързани с кръвна клетва.
Война с якудза.
Защо пак отиваш на север? Погледнах отрязаното парче гръбнак и кръвта по ръцете си. Не това имах наум, когато преди три дни хванах кораба на въздушна възглавница за Текитомура.
— Мики? — За миг не осъзнах на кого говорят. — Хей, Мики, добре ли си?
Вдигнах глава. Силви ме гледаше с нескрита тревога. Насилих се да кимна.
— Да, добре съм.
— Е, смяташ ли, че можеш малко да ускориш? Ор ще си дойде скоро и ще иска да започне.
— Дадено. — Обърнах се към другия труп. Ножът пак забръмча. — Все още съм любопитен какво смяташ да правиш с Ядвига.
— Ще видиш.
— Малки фокуси, а?
Тя мълчаливо пристъпи до прозореца и се загледа към светлината и глъчката на новия ден. После, докато аз почвах втория разрез, пак се обърна към хола.
— Защо не дойдеш с нас, Мики?
Ръката ми трепна и ножът потъна до дръжката.
— Какво?
— Ела с нас.
— В Драва?
— Само недей да ми казваш, че ще имаш по-добър шанс срещу якудза тук, в Текитомура.
Издърпах ножа и довърших разреза.
— Трябва ми ново тяло, Силви. С това тук не мога да застана срещу миминтите.
— Ами ако има начин да ти го уредя?
— Силви. — Аз изпъшках от усилието да изтръгна парчето кост. — Къде, по дяволите, ще ми намериш ново тяло на Ню Хокайдо? Там едва може да се живее. Къде ще намериш медицинската апаратура?
Тя се поколеба. Аз замръзнах неподвижно — емисарската интуиция изведнъж се разбуди и ми подсказа, че има нещо.
— Последния път, когато бяхме там — бавно изрече Силви, — открихме правителствен команден бункер в хълмовете източно от Шопрон. Кодираните ключалки бяха твърде сложни, за да се справим за времето, с което разполагахме, пък и бяхме твърде на север, а там е много гадна територия на миминтите, но все пак навлязох достатъчно, за да направя най-общ оглед. Има напълно оборудвана медицинска лаборатория с апаратура за презареждане и клонингови хладилни камери. Около две дузини носители, с бойна биотехника, доколкото успях да преценя.
— Е, звучи логично. Там ли смяташ да откараш Ядвига?
Тя кимна.
Огледах замислено парчето гръбнак в ръката си и назъбената рана, от която беше излязло. Помислих си какво ще ми сторят ония от якудза, ако ме спипат в този носител.
— За колко време отивате?
Силви сви рамене.
— За колкото трябва. Носим запаси за три месеца, но миналия път си изпълнихме нормата за половината време. Ако искаш, можеш да се върнеш и по-рано. От Драва непрекъснато има кораби.