Тръснах глава.
— Това е най-скапаният план, който съм чувал. Ами ако…
— Хей — Ор ме изгледа враждебно. — Ако не ти допада, остани тук, по дяволите.
— Шефе — обади се Ласло, вече с напрегнат глас. — Вместо да си приказваме за тия неща, не е ли по-добре да ги направим? В близките две минути. Как смяташ?
— Да. — Кийока погледна проснатото тяло на Ядвига и веднага извърна глава. — Да се махаме оттук. Веднага.
Силви кимна. Неуловимите яхнаха бръмбарите и всички поехме в колона към шума от падаща вода в другия край на храма.
Никой не погледна назад.
Глава 8
Доколкото можех да преценя, всичко мина отлично.
Бяхме на петстотин метра от другата страна на храма, когато сградата избухна. Отекна поредица от приглушени експлозии, после тътен, който прерасна в грохот. Завъртях се на седалката — вече нямаше какво да ми пречи, Ядвига лежеше в джоба на Ор, — и в тясната рамка на уличката, по която се движехме, видях как цялото здание бавно рухва сред грамаден облак прах и отломки. След минута хлътнахме в някакъв подлез и зловещата сцена изчезна от погледа ми.
Карах наравно с другите два бръмбара.
— Значи сте планирали всичко това? — попитах аз. — През цялото време сте знаели какво ще направите?
Силви бавно кимна сред сенките на тунела. За разлика от храма тук полумракът не беше преднамерен. Вехтите илуминиеви панели по тавана хвърляха с последни издихания синкав блясък наоколо, но далеч не толкова силен, колкото в нощ с три луни и ясно небе. Фаровете на бръмбарите се включиха автоматично. Проходът зави надясно и последните дневни лъчи изчезнаха зад нас. Започна да става хладно.
— Минавали сме оттук поне петдесет пъти — подхвърли лениво Ор. — И всеки път си мислехме каква идеална постановка може да се направи в храма. Просто досега не ни се е налагало да бягаме.
— Е, благодаря за информацията.
В синкавия сумрак се раздаде задружният смях на демилитите.
— Не е там въпросът — каза Ласло. — Просто нямаше как да ти обясним без дълъг разговор в реално време, а това е мудна работа. Шефката ни уведоми и инструктира по мрежата само за петнайсет секунди. На теб, нали разбираш, трябваше да ти го разказваме с думи. А при онова гъмжило от най-модерни разузнавателни уредби из въздуха над предмостието никога не се знае дали не те подслушват.
— Нямахме избор — добави Кийока.
— Нямахме избор — повтори Силви. — Обгорели тела и крещящо небе, а ми казват, дори и сама аз си казвам… — Тя се изкашля. — Извинявайте, момчета. Пак тая шибана засечка. Непременно трябва да я оправя, когато се върнем на юг.
Кимнах назад.
— Още колко остава, докато онези приятели си възстановят сканиращите системи?
Демилитите се спогледаха. Силви сви рамене.
— Десет-петнайсет минути. Зависи какъв им е предпазният софтуер.
— А ако каракурите междувременно ги нападнат, толкова по-зле за тях, така ли?
Кийока изсумтя. Ласло вдигна вежди.
— Да, така е — изръмжа Ор. — Толкова по-зле за тях. Това е животът в Ню Хок, тъй че свиквай.
— Виж сега — обясни търпеливо Кийока. — В Драва изобщо няма каракури. Не биха…
Пред нас се раздаде метално дрънчене.
Моите спътници пак се спогледаха. Оръжейните табла на трите бръмбара светнаха едновременно, вероятно приведени в готовност от Силви, и малкият конвой спря. Ор се изправи на седалката.
В сумрака пред нас се тъмнееше изоставена кола. Никакви признаци за движение. Забързаният метален тропот долиташе покрай нея — някъде иззад следващия завой на тунела.
Ласло се ухили мрачно.
— Та, какво казваше, Ки?
— Добре де — отвърна смутено тя. — Няма да споря, ако ми докажеш обратното.
Дрънченето спря. Пак започна.
— Мамка му, какво е това? — промърмори Ор.
Лицето на Силви беше неразгадаемо.
— Каквото и да е, информационната мина трябва да му е видяла сметката. Лас, готов ли си да покажеш, че не ядеш даром хляба?
— Естествено. — Ласло ми намигна и скочи от седалката зад Кийока. Преплете пръсти и ги изви докато ставите изпукаха. — Хей, юначага, зареден ли си за стрелба?
Ор кимна и на свой ред слезе от бръмбара. Отвори страничния багажник и измъкна половинметров железен лост. Ласло пак се ухили.