Това беше лесно. Повече от месец го бяхме обсъждали около лагерните огньове, усъвършенствайки постепенно лъжата.
— Системите ни бяха засегнати, но част от тях все още действаше. Така засякохме, че зад нас има миминти, които ни преграждат пътя за отстъпление.
— И следователно застрашават чистачите, които трябваше да защитите. Но не сте сторили нищо, за да им помогнете.
— Божичко, Шиг, движехме се на сляпо, по дяволите.
Комендантът на предмостието завъртя поглед към Ласло.
— Не съм те молил да ми тълкуваш събитията. Кротувай.
— Но…
— Оттеглихме се на североизток — казах аз, хвърляйки още един предупреждаващ поглед към инфоспеца до мен. — Доколкото можехме да преценим, зоната беше безопасна. И продължихме да се движим, докато командният софтуер се възстанови. По това време вече бяхме почти извън града, а кръвта ми изтичаше. От Ядвига спасихме само мозъчната приставка. По очевидни причини решихме да навлезем в Неразчистеното и да се насочим към един открит преди време бункер с клонингова банка и апаратура за презареждане. Както знаете от доклада.
— Говориш в множествено число. И ти ли допринесе за това решение?
— Кръвта ми изтичаше — повторих аз.
Курумая отново наведе очи.
— Може би ще ти е интересно да научиш, че след засадата, която описваш, в района не бяха засечени други признаци за активност на миминтите.
— Да, защото съборихме шибаната сграда отгоре им — отсече Ласло. — Върви да разкопаеш храма и ще откриеш парчетата. Без двете гадини, дето трябваше да ги натрошим в ръкопашен бой, додето се измъквахме през тунела.
Курумая отново хвърли хладен поглед към инфоспеца.
— Нямахме нито време, нито работна ръка за разкопки. Дистанционните сензори засякоха останки от машини под руините, но експлозията, която задействахте сякаш нарочно, унищожи почти изцяло долните нива на зданието. Ако е имало…
— Ако ли? Как тъй ако, дявол да го вземе?
— … миминти, както твърдите, трябва да са се изпарили. Двете машини в тунела бяха открити и това като че потвърждава историята, която ни съобщихте, след като успешно се оттеглихте в Неразчистеното. А междувременно може би ще ви е интересно да чуете, че няколко часа по-късно и два километра на запад чистачите, които изоставихте, наистина откриха гнездо на каракури. В последвалия сблъсък двайсет и двама души бяха убити. Деветима от тях наистина — с непоправимо увредени приставки.
— Това е трагедия — спокойно отвърнах аз. — Но ние не бихме могли да я предотвратим. Ако се бяхме върнали с пострадал екип и увредени командни системи, щяхме само да бъдем безполезен товар. При дадените обстоятелства решихме, че трябва час по-скоро да се възстановим като оперативно звено.
— Да. Така се казва в доклада ви.
За няколко секунди настана мрачно мълчание. Хвърлих нов поглед към Ласло за в случай, че е решил пак да си отвори устата. Курумая вдигна очи срещу мен.
— Много добре. Засега сте разквартирувани заедно с екипа на Еминеску. Ще пратя лекар по софтуера да прегледа Ошима за ваша сметка. Ако състоянието й е стабилно, след като времето се подобри, ще бъде проведено пълно разследване на инцидента в храма.
— Какво? — Ласло прекрачи напред. — Дявол да го вземе, нима очакваш от нас да висим тук, докато разкопаеш оная грамада? Няма начин, мой човек. Отиваме си. Заминаваме за Текитомура с онзи шибан кораб в пристанището.
— Лас…
— Не, не очаквам от вас да останете в Драва. Заповядвам ви. Може и да не ви допада, но тук има власт. Ако опитате да се качите на борда на „Зора над Дайкоку“, ще бъдете задържани. — Курумая се навъси. — Бих предпочел да избегна преките мерки, но ако ме принудите, ще наредя да ви затворят.
— Да ни затворят? — За една-две секунди имах чувството, че Ласло чува думата за пръв път и чака комендантът да му я обясни. — Мамка му, да ни затворят? За последния месец разбиваме пет рояка, над дузина автономни миминти, обезопасяваме цял бункер, пълен с гадни машинарии, и това ти е скапаната благодарност, когато се връщаме.
После той изписка и залитна назад, притискайки с длан лицето си, сякаш Курумая го бе мушнал с пръст в окото. Комендантът се изправи иззад бюрото. Гласът му засъска от внезапно освободената ярост.
— Не. Така става, когато вече не мога да вярвам на екипите, за които отговарям. — Той завъртя пръст към мен. — Ти. Тръпката. Изкарай го оттук и предай инструкциите ми на останалите от екипа. Надявам се повече да не говорим на тази тема. Вън. И двамата.