Беше си чиста догадка, скок на сляпо от стремително изграденото скеле на емисарската интуиция, но, явно, улучи целта. Неуловимите се спогледаха и накрая Ласло кимна.
— Прав е, Ор. Няма начин да те вмъкна през люка незабелязано.
Гигантът задълго се вгледа в мен. Накрая извърна глава към жената върху леглото.
— Ако заради теб й се случи каквото и да било…
Въздъхнах.
— Ор, най-сигурният начин да й се случи нещо е да я оставим тук. Което не възнамерявам да сторя. Тъй че запази си заплахите за Ковач.
— Да — заяви мрачно Ядвига. — Това ти го гарантирам. Щом Силви се възстанови, погваме онзи мръсник и…
— Великолепно — кимнах аз. — Но малко прибързано. Планирай си отмъщението по-късно, бива ли? Засега нека да се съсредоточим на въпроса как ще оцелеем.
Разбира се, не беше толкова лесно.
Когато го попритиснах, Ласло си призна, че охраната на товарните рампи в Компчо била безбожно калпава. Но заради непрестанния страх от нашествие на миминтите кеят в предмостието на Драва щеше да е натъпкан с електронни мерки за сигурност.
— Тъй. — Помъчих се да запазя търпение. — Значи никога не си правил фокуса с катапултите в Драва?
— Добре де, веднъж го направих. — Ласло се почеса по ухото. — Само че Суки Баджук ми помогна да заглушим детекторите.
Ядвига презрително изсумтя.
— Оная ситна пачавра.
— Хей, ревнивке. Тя е адски добър координатор. Дори и надрусана до козирката, може да врътне такива номера с кодовете за достъп…
— Чух, че умеела да си врътка и други работи.
— Ей, само защото не е…
— Тук ли е тя? — високо попитах аз. — Сега, в предмостието?
Ласло пак се почеса по ухото.
— Де да знам. Можем да проверим, но…
— Ще се бавим до второ пришествие — предрече Кийока. — А тя така или иначе може да не се навие да врътка номера с кодовете, ако узнае за какво става дума. Едно е да ти помага да си начешеш крастата, Лас. Но едва ли ще й допадне да съдейства за бягство от Курумая, нали ме разбираш?
— Не е задължително да знае — каза Ядвига.
— Не ставай гадна, Ядви. Няма да вкарам Суки в беля, без…
Изкашлях се.
— Какво ще кажете за Оиши?
Всички се завъртяха към мен. Ор сбръчка чело.
— Може би. Двамата със Силви се знаят открай време. Заедно са били новобранци.
Ядвига се ухили.
— Непременно ще се навие. Ако Мики го помоли.
— Какво?
Вече всички се усмихваха многозначително. Радваха се на възможността да свалят за момент напрежението. Кийока закри устата си с длан и се разкиска. Ласло заби съсредоточен поглед в тавана. Другите запръхтяха весело. Само Ор беше твърде сърдит, за да се включи във веселбата.
— Не си ли забелязал през последните два дни, Мики? — Ядвига се мъчеше да удължи шегата. — Оиши те харесва. Нали разбираш, наистина те харесва.
Озърнах се из тясната стаичка, опитвайки да изглеждам вкиснат и невъзмутим като Ор. Всъщност се сърдех най-вече на себе си. Наистина не бях забелязал, или поне не бях разбрал, че е онова, за което намекна Ядвига. Много сериозен пропуск за един емисар — да пренебрегне изгодна психологическа възможност.
Бивш емисар.
Да, благодаря за напомнянето.
— Добре — изрекох спокойно аз. — Значи ще трябва да поговоря с него.
— Аха — отвърна Ядвига с невинна физиономия. — Виж дали ще се навие да те оправи.
Смехът избухна като взрив в тясната стаичка. Усетих, че и моето лице неволно се разтяга в усмивка.
— Майната ви на всички.
Това не помогна. Веселието бушуваше с пълна сила. От шума Силви се размърда на койката и отвори очи. Подпря се на лакът и болезнено се разкашля. Смехът секна също тъй бързо, както бе почнал.
— Мики? — Гласът й беше дрезгав и немощен.
Обърнах се към леглото. С крайчеца на окото си зърнах убийствения поглед на Ор. Приведох се над нея.
— Да, Силви. Тук съм.
— На какво се смеете?
Поклатих глава.
— Много добър въпрос.
Тя стисна ръката ми със същата сила както през онази нощ в лагера на Оиши. Настръхнах в очакване на онова, което щеше да каже сега. Но Силви само потръпна и огледа пръстите си, впити в ръкава на якето ми.