— Аз… — избъбри тя. — То ме познаваше. То. Като стар приятел. Като…
— Остави я на мира, Мики.
Ор се опита да ме избута с рамо, но желязната хватка на Силви ме удържа. Тя го изгледа с недоумение и попита умолително:
— Какво става?
Извъртях очи към гиганта.
— Искаш ли да й кажеш?
Глава 13
Нощта падаше над Драва на валма от снежен сумрак, обгръщайки като вехта завивка сгушените бараки на предмостието, сетне по-високите ъгловати руини на самия град. Виелицата връхлиташе и отстъпваше, влачеше снега на гъсти, вихрени завеси, които облепваха лицето, вмъкваха се под яката на дрехата, после отминаваха, почти стихваха, за да затанцуват след малко отново в светлите конуси на анджирските лампи. Видимостта ту спадаше под петдесет метра, ту пак се разчистваше. Не беше време за разходки навън.
Клекнал в сянката на един изоставен контейнер в края на доковете, аз за момент се зачудих как ли се справя другият Ковач в Неразчистеното. Също като мен той трябваше да не обича студа, също като мен…
Не знаеш това, не знаеш дали точно той…
Да, бе.
Виж сега, дявол да го вземе, откъде якудза ще намери резервно копие на бивш емисар? И за чий им е да поемат такива рискове? Под цялото онова фалшиво лустро на потомци на Старата Земя, в крайна сметка те си остават просто вулгарни престъпници. Няма начин…
Да, бе.
Това е тръпката, с която живеем всички, цената на съвременната епоха. Ами ако? Ами ако в някакъв незнаен миг от твоя живот вземат и те изкопират? Ами ако нейде в търбуха на някоя грамадна машина живееш кой знае какво виртуално битие, или просто спиш, очаквайки да те пуснат в реалния свят?
Или вече са те пуснали и бродиш наоколо. Жив.
Виждаш го в сензофилмите, чуваш градски легенди за приятели на приятели, които по някаква невъобразима машинна грешка са срещнали самите себе си във виртуална или по-рядко в реална среда. Или ужасяващите истории в стил Ласло за множествено зареждане, извършвано от военните. Слушаш и с наслада усещаш студените тръпки по гръбнака си. Понякога дори чуваш истории, на които може да се повярва.
Веднъж бях срещнал двойно зареден човек и се наложи да го убия.
Веднъж бях срещнал себе си и това свърши зле.
Не изгарях от желание да ми се случи отново.
А и бездруго си имах сума ти грижи.
Сред виелицата на петдесет метра от мен се извисяваше неясният силует на „Зора над Дайкоку“. Корабът беше по-голям от „Пушки за Гевара“, навярно стар туристически лайнер, измъкнат от забвение и преоборудван за превоз на демилити. Около него сякаш витаеше помръкнал ореол на отминало величие. От илюминаторите се лееха снопове уютна светлина, а горе по надстройката хладно проблясваха бели и червени съзвездия. Преди малко бях видял върволица демилити да се качват на борда по осветените рампи, но сега люковете се затваряха и корабът на въздушна възглавница стоеше усамотен в студената нощ на Ню Хок.
Из бялата вихрушка на черен фон вдясно от мен се мярнаха човешки фигури. Докоснах дръжката на тебитския нож и засилих докрай зрението си.
Най-отпред крачеше Ласло с гъвкава походка на инфоспец и яростна усмивка на изтръпналото от студ лице. Следваха го Оиши и Силви. Лицето на жената беше съсредоточено и леко замаяно — личеше си, че е на крак само благодарение на лекарствата. Координаторът изглеждаше бодър и далеч по-решителен. Тримата прекосиха откритото пространство пред кея и се прикриха до мен зад контейнера. Ласло разтърка лицето си с длани, после разпери пръсти и изтръска разтопения сняг. Беше стегнал заздравяващата си ръка с бойна подвижна шина и изглеждаше, че не изпитва никаква болка. Долових в дъха му мирис на алкохол.
— Наред ли е всичко?
Той кимна.
— Всички заинтересувани, а вероятно и мнозина, дето не ги е грижа, вече знаят, че Курумая ни е поставил под арест. Ядви още обикаля да се оплаква на всичко живо.
— Оиши? Готов ли си?
Координаторът ме погледна спокойно.
— Ако ти си готов. Както казах, ще разполагате най-много с пет минути. По-дълго не мога, без да оставя следи.
— Пет минути са предостатъчно — заяви нетърпеливо Ласло.
Всички погледнахме Силви. Тя намери сили да се усмихне измъчено и да каже: