Знам, че не е. Не е възмож…
Невъзможно, а? Колкото е невъзможно някой друг Такеши Ковач да те преследва? Къде ти е вярата в чудеса, Так?
Стоях и гледах.
Накрая раздразнено свих рамене, легнах до нея и се помъчих да заспя.
Не беше лесно.
Глава 14
На връщане към Текитомура пътувахме по-бързо, отколкото на отиване с „Пушки за Гевара“. След като се отдалечи от брега на Ню Хок, „Зора над Дайкоку“ пое през леденото море, без да се ограничава с прекомерни предпазни мерки, и до края на плаването поддържаше максимална скорост. Както твърдеше Силви, Текитомура се появила на хоризонта малко след като лъчите на изгряващото слънце я събудили през илюминаторите, които бяхме забравили да затъмним. След по-малко от час вече бяхме спрели на кея в Компчо.
Събудих се в огряната от слънце каюта. Двигателите мълчаха, а Силви, напълно облечена, беше яхнала един стол наопаки, подпираше лакти на облегалката и ме зяпаше. Примигах насреща й.
— Какво?
— Какви ги вършеше снощи, по дяволите?
Подпрях се на лакът под завивките и се прозях.
— Не може ли малко по-подробно? Обясни ми за какво говориш.
— Говоря — отсече тя, — че като се събудих, оная ти работа ме подпираше здраво в гръбнака като дуло на шрапнелен бластер.
— А-а. — Разтърках очи. — Съжалявам.
— Ще съжаляваш, я! Откога спим заедно?
Свих рамене.
— Вероятно откакто ти реши да моделираш леглото като спалня. Какво очакваш? Да спя на пода като тюлен ли?
— О. — Тя извърна глава. — Не помня да съм го направила.
— Е, направи го. — Понечих да стана, но изведнъж забелязах, че виновният орган все още е в същото състояние, и останах на място. — Както виждам, дрехите са изсъхнали.
— М-м, да. Благодаря. Че си ги изсушил. — После тя навярно се досети за състоянието ми и бързо добави: — Ей-сега ще донеса и твоите.
Напуснахме каютата и се отправихме към най-близкия изход, без да срещнем когото и да било. Навън, под яркото зимно слънце, няколко служители на реда стояха около рампата и си говореха за лов на гърбуни и растящите цени на имотите в пристанищния район. Почти не ни погледнаха, докато слизахме. Стигнахме до края на рампата и се вляхме в утринните тълпи из Компчо. След като се отдалечихме на няколко пресечки от кея, открихме мизерно хотелче — твърде мизерно, за да има електронно наблюдение — и наехме стая с прозорец към вътрешния двор.
— По-добре да те забрадим — казах аз на Силви и отрязах с тебитския нож парче от дрипавата завеса. — Не се знае колко религиозни маниаци бродят навън с твой портрет в джоба. Ето, опитай това.
Тя взе импровизираната забрадка и я огледа с погнуса.
— Мислех, че идеята беше да оставим следа.
— Да, но не и за онези диваци от цитаделата. Нека не си усложняваме живота излишно, а?
— Разбрано.
Стаята можеше да се похвали с един от най-раздрънканите компютърни терминали, които някога бях виждал, вграден в масата до леглото. Включих го и блокирах видеосигнала откъм моята страна, после пуснах повикване до коменданта на пристанището в Компчо. Както можеше да се очаква, отговори ми виртуален образ — руса жена на двайсет и няколко години, прекалено изящна, за да е истинска. Тя се усмихна най-сърдечно, сякаш можеше да ме види.
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Искам да съобщя изключително важна информация — казах аз. Естествено, щяха да анализират гласа, но какви шансове имаха да го проследят, след като принадлежеше на носител отпреди три века? Вече не съществуваше дори и компанията, която го бе произвела. А без лице, по което да работят, щеше да им е много трудно да ме издирят по случайни видеозаписи. — Имам основания да вярвам, че пристигналият тази сутрин кораб на въздушна възглавница „Зора над Дайкоку“ е превозвал двама пътници, проникнали нелегално на борда в Драва.
Изображението пак се усмихна.
— Това е невъзможно, сър.
— Тъй ли? Тогава идете да проверите каюта S-17. — Прекъснах връзката, изключих терминала и кимнах на Силви, която се мъчеше да прибере последните непокорни кичури под импровизираната забрадка. — Много благоприлично. Тепърва ще те направим богобоязлива девица с примерно поведение.
— Майната ти. — Жилавата координаторска грива продължаваше да напъва напред и навън. Силви се опита да я приглади назад, извън периферното си зрение. — Мислиш ли, че ще дойдат тук?