Тя усети, че я гледам, и се изкиска, без да откъсва очи от терминала.
— Не се срещат много като мен, а? Досущ като в песента: виж, леко стъпва демилитът. Или пък изобщо не стъпва, нали? Всъщност тия като мен не обичат да киснат в Текитомура и да си спомнят какво е да бъдеш цял. Ако имаш роднини, отиваш при тях, ако имаш роден град, връщаш се там. И аз бих сторила същото, стига да помнех дали ги имам. — Тя пак се разсмя тихичко, като бълбукане на вода в наргиле. Пръстите й танцуваха по дисплея. — Органични увреждания… Ето, тук. Какво ще речете за месомелачка? „Ронин MM-86“. Късоцевен шрапнелен бластер, от двайсет метра прави човек на кайма.
— Казах, че търся нещо, което да мога да нося.
— Така си е. Казахте. Е, в мономолекулярната серия на „Ронин“ няма по-малък модел. Може би искате стандартно огнестрелно оръжие?
— Не, месомелачката ми харесва, но трябва да е по-дребна. Какво друго имате?
Жената засмука горната си устна и заприлича на вещица.
— Е, имаме и някои марки от Старата Земя — „Хеклер и Кох“, „Калашников“, „Дженерал Системс“. Повечето са втора употреба. Нали разбирате, новобранците ги заменят за нещо по-мощно, дето да върши работа срещу миминтите. Вижте. Ето модел „Рапсодия“ на „Джи-Ес“. Невидим за скенерите, почти плосък, удобен за носене под дрехите, но дръжката има самонастройка. Реагира на топлината и се издува, за да пасне идеално в ръката.
— Каква далекобойност има?
— Зависи от разсейването. На права стрелба можете да поразите мишена от четирийсет-петдесет метра, стига ръката ви да не трепери. Ако нагласите на широко разсейване, няма никаква далекобойност, но пък можете да разчистите цяла стая.
Кимнах.
— Колко?
— О, все ще се спазарим някак. — Жената кимна неловко. — И приятелката ви ли ще купува?
Силви беше в другия край на магазина, на пет-шест метра от нас. Чу ни и се озърна към дисплея.
— Да, ще взема онзи пистолет „Сегед“, който сте включили в списъка. Само толкова амуниции ли имате за него?
— Ами… да. — Старицата примига срещу Силви и пак обърна очи към дисплея. — Но можете да използвате и боеприпаси за „Ронин SP-9“, съвместими са. Ако искате, ще добавя два-три пълнителя.
— Да, добавете. — Силви ме погледна в очите и в изражението й имаше нещо странно. — Ще изчакам отвън.
— Добра идея.
Настана мълчание, докато Силви мина през завесата и изчезна навън. Няколко секунди гледахме подир нея.
— Момичето разбира от данни — изцвърча накрая жената.
Вгледах се в сбръчканото лице и се зачудих дали в думите не се крие нещо повече. Току-що Силви бе демонстрирала недвусмислено тъкмо ония демилитски умения, които се мъчехме да прикрием под забрадката. Да разчете подробности от дисплея на такова разстояние си беше чиста непредпазливост. Но нямах представа доколко тази старица владее собствения си ум и дали изобщо я интересува нещо друго, освен по-бързо да сключи сделката. И дали ще ни помни след два часа.
— Прави понякога тия фокуси — казах уморено аз. — А сега… да поговорим ли за цената?
Навън заварих Силви да стои край тълпа, струпана около разказвач с холографски проектор. Беше стар, но ръцете му играеха сръчно по клавиатурата, а прикрепеният на гърлото синтезатор променяше гласа му в зависимост от героя, когото представяше. Пред нозете му трептеше холографска сфера с неясни очертания в нея. Чух името Квел и дръпнах Силви за ръкава.
— Господи, нямаше ли си друга работа там, вътре, та трябваше да се набиваш в очите на продавачката?
— Шшшт, тихо. Слушай.
— Тогава Квел излязла от къщата на белотревния търговец и видяла, че на кея се е събрала тълпа, а хората крещели и яростно размахвали ръце. Не различавала добре какво става. Не забравяйте, приятели мои, че това се случило на Шария, където слънчевото сияние е ослепително синьо и…
— И където не са чували за белотрев — прошепнах аз в ухото на Силви.
— Шшшт.
— … затова тя присвила очи, и още, и още, но… — Разказвачът остави клавиатурата и затопли с дъх измръзналите си пръсти. В холографския дисплей фигурата на Квел застина и сцената около нея взе да помръква. — Може би трябва за днес да приключа дотук. Много е студено, а аз вече не съм млад и горките ми кости…