— Аз ще поръчам — бързо каза Плекс, щом влязохме.
— Адски си прав, по дяволите. Ти ще поръчаш.
Той ме изгледа виновно.
— Ами… да. Какво да е за теб?
— Каквото минава за уиски по тия места. Неразредено. Нещо, което да усетя през вкусовите рецептори на тоя скапан носител.
Той се отправи към бара, а аз по навик избрах ъглова маса. С изглед към вратата и клиентелата. Отпуснах се на стола и примижах от болка в прогорените ребра.
Ама че скапана каша.
Не чак толкова. Докоснах през палтото приставките в джоба си. Получих онова, за което дойдох.
Имаше ли някаква специална причина да не им резнеш гърлата, докато спят?
Трябваше да знаят. Трябваше да видят какво им се пише.
Плекс домъкна от бара чаши и поднос със завехнало на вид суши. Изглеждаше необяснимо доволен от себе си.
— Слушай, Так. Няма какво да се тревожиш за обонятелните екипи. Със синтетичен носител…
Погледнах го.
— Да, знам.
— И такова… нали разбираш. Само шест часа.
— Плюс целия утрешен ден до потеглянето на кораба. — Придърпах чашата си. — Определено ще е по-добре да си траеш, Плекс.
Той млъкна. След две-три минути мрачно мълчание открих, че и това не ми допада. Чувствах се изнервен в синтетичната кожа, потрепвах като от тетраметов махмурлук и изпитвах физическо отвращение към носителя. Трябваше да се поразсея.
— Отдавна ли познаваш Юкио?
Плекс вдигна глава и се нацупи.
— Мислех, че не искаш…
— Да. Извинявай. Тази вечер ме простреляха и съм се вкиснал. Просто…
— Простреляли са те?
— Плекс! — Изгледах го втренчено през масата. — Не си отпускай скапания глас, ако обичаш.
— О. Извинявай.
— Така де. — Аз безпомощно махнах с ръка. — По дяволите, как изобщо оставаш в занаята, мой човек? Нали уж си престъпник, за Бога.
— Не по свой избор — сдържано уточни той.
— Тъй ли? А как стана? Да не би по вашия край да е нещо като задължителна служба?
— Много смешно. Ти сигурно си избрал да станеш военен, нали? Още щом си навършил скапаните седемнайсет стандартни години.
Свих рамене.
— Да, направих си избора. Военните или бандите. Заложих на униформата. Беше по-доходно от дотогавашните ми престъпни занимания.
— Е, аз пък никога не съм постъпвал в банда. — Той отпи солидна глътка от чашата си. — Якудза се погрижи за това. Не искаха да си рискуват капиталовложението. Посещавах грижливо подбрани учители, движех се в подходящи обществени кръгове, учех се на обноски и накрая ме откъснаха като узряла черешка, дявол да ги вземе.
Погледът му плъзна по нащърбения дървен плот на масата.
— Помня баща си — горчиво добави той. — В деня, когато получих достъп до фамилната база данни. Рано сутринта, веднага след празненството за пълнолетието ми. Още бях надрусан и махмурлия, а Танаседа, Кадар и Хираясу нахлуха в кабинета му като някакви гадни вампири. Онази сутрин той се разплака.
— Същият Хираясу?
Той поклати глава.
— Онзи в склада беше синът. Юкио. Питаш откога познавам Юкио. Израснахме заедно. Дремехме един до друг в часовете по калиграфия, друсахме се заедно, ходехме с едни и същи момичета. Той замина за Милспорт горе-долу когато аз почнах стажа по дигитални биотехнологии. Една година по-късно се върна, облечен с тоя шибан костюм. — Плекс вдигна глава. — Мислиш ли, че ми е сладко цял живот да изплащам бащините си дългове?
Едва ли имаше нужда от отговор. А и не ми се слушаха повече подобни истории. Отпих от неразреденото уиски, като се чудех какъв ли вкус би имало за носител с истински вкусови рецептори. Направих жест с чашата.
— И за какво им трябваше тази вечер точно твоята апаратура? В града сигурно има и други устройства за презареждане на дигитални личности.
Той сви рамене.
— Някаква издънка. Имат си собствено оборудване, но се замърсило. Морска вода в тръбите за гел.