Рей Бредбъри
Разделена къща
Петнайсетгодишни пръсти се пресегнаха към копчетата на панталоните на Крис като пеперуда, привлечена от пламък. Той чу прошепнати думи в тъмната стая, думи, които не означаваха нищо и се забравяха само миг, след като бъдеха изречени.
Устните на Вивиан бяха невероятно свежи. Крис имаше чувството, че сънува. Пантомима, изпълнена в мрака, която не можеше да види. Вивиан беше угасила всички лампи. Бе започнало като всяка вечер, откакто беше започнало. Крис и брат му Лио се бяха качили на втория етаж заедно с Вивиан и Шърли, двете им братовчедки. Момичетата бяха руси и усмихнати. Лио бе шестнайсетгодишен и несръчен. Крис беше на дванайсет и не знаеше нищо за топлата пантомима на тези пеперуди, нито пък че в него сияе светлина, за която няма представа и която би могло да поиска някое момиче. Шърли бе на десет и напредваше към единайсет, но много предпазливо. Вивиан беше водачката — на петнайсет години тя започваше да открива удоволствията на живота.
Крис и Лио бяха пристигнали със семейния автомобил и се държаха подобаващо тържествено, тъй като го изискваше ситуацията. Те мълчаливо влязоха след мама и татко в гостната на семейство Джонсън на Бътрик Стрийт, в която тихо се бяха събрали и чакаха всичките им други роднини. Чичо Айнър седеше до телефона и гледаше към него. Големите му ръце потръпваха в скута му като неспокойни животинчета.
Все едно че влизаха в самата болница. Чичо Лестър беше много болен. И сега очакваха новини за състоянието му. Бяха го простреляли в корема по време на лов и вече три дни животът му висеше на косъм. Затова тази вечер се бяха събрали, просто в случай, че им съобщят за кончината на чичо Лестър. Тук бяха трите му сестри и двамата му братя заедно с жените, съпрузите и децата си.
След благоприличен интервал на шепнене Вивиан много предпазливо бе предложила:
— Мамче, ние ще се качим горе да си разказваме истории за призраци, за да можете вие възрастните да си говорите.
— Истории за призраци — разсеяно рече чичо Айнър. — Да разказвате такова нещо вечер. Истории за призраци.
Майката на Вивиан се съгласи.
— Можете да се качите, ако пазите тишина. Да не вдигате врява.
— Да, госпожо — отвърнаха Крис и Лио.
Излязоха на пръсти от стаята. Никой не им обърна внимание. Спокойно можеха да са привидения.
До стената в стаята на Вивиан имаше ниска кушетка, тоалетка с розова коприна и картини на цветя. А също дневник със зелена кожена подвързия и здрава заключалка. По корицата му се беше посипала пудра. В стаята се носеше приятен сладък аромат.
Четиримата седнаха на кушетката и плътно облегнаха гърбове на стената. Както винаги, Вивиан първа разказа история за призраци. Оставиха включена само една лампа, която светеше съвсем слабо, и момичето спотаяваше глас в заоблените си гърди.
Това бе стара история — как една нощ си лежиш на леглото, звездите студено светят в небето и ти си съвсем сам в голяма стара къща, когато нещо започва бавно да се изкачва по стълбите към стаята ти. Някакъв странен и ужасен гост от друг свят. И докато разказът напредва стъпка по стъпка, стъпка по стъпка, гласът ти става все по-напрегнат и по-тих, и ти всеки момент очакваш онази шокираща развръзка, която…
— Нещото се качва на второто стъпало, после на третото, след това на четвъртото…
Сърцата и на четиримата се бяха разтуптявали хиляди пъти от тази история. Сега по сбърчените им в очакване чела отново избиха капки студена пот. Крис слушаше и стискаше ръката на Вивиан.
— Странните звуци стигат до шестото стъпало и зашумоляват по седмото, после по осмото…
Крис помнеше историята и често я разказваше, но никой не можеше да я изпълнява като Вивиан. Момичето говореше мъчително бавно — като вещица, с полузатворени очи и с напрегнато облегнато на стената тяло.
Крис мислено разказваше няколко стъпки преди нея.
— Деветото, десетото и единайсетото стъпало. Дванайсетото, тринайсетото, четиринайсетото стъпало. Нещото стига на втория етаж…
— Сега е в коридора — продължаваше Вивиан. — Пред вратата. Сега влиза вътре. Сега затваря вратата. — Пауза. — Сега върви в стаята ти. Минава покрай бюрото. Надвесва се над леглото. Застава точно над теб, над главата ти…
Дълга пауза, по време на която мракът в стаята стана още по-гъст. Всички затаиха дъх в напрегнато очакване.
— ХВАНАХ ТЕ!
Избухваш в писъци, после в кикот! Оставяш черния прилеп да се мята в мрежата. Мрежа от напрежение и ужас, която си оплел в себе си, минута по минута, стъпка по стъпка, като усърден страшен паяк, и онази бурна кулминация „ХВАНАХ ТЕ!“ полита към теб като гаден прилеп, разкъсващ паяжината с мощен смях. Трябва да се смееш, за да скриеш страха си. Пищиш и се кикотиш, виеш, тресеш кушетката и стискаш ръцете на другите. О, тази позната стара история! Люлееш се назад-напред, трепериш и дишаш бързо. Странно, че продължава да те плаши и след като си я слушал хиляди пъти.