Кикотенето бързо утихна. По стъпалата към стаята на Вивиан се разнесоха истински стъпки. Крис разбра, че са на леля му. Вратата се отвори.
— Вивиан — извика леля. — Казах ти да не вдигате шум! Нямате ли капчица уважение?
— Добре, мамче. Съжаляваме.
— Съжалявам, лельо — сериозно каза Крис. — Просто се изпуснахме. Изплашихме се.
— Вивиан, внимавай да пазят тишина — нареди леля, но намръщеното й лице омекна. — И ако пак ви чуя, всички ще слезете долу.
— Ще бъдем послушни — тихо рече Лио.
— Е, добре тогава.
— Обадиха ли се от болницата? — попита Шърли.
— Не — отвърна леля. Лицето й се промени, когато си спомни. — Очакваме скоро да се обадят.
Тя слезе долу. Минаха пет минути, докато отново се върнат към историите.
— Кой ще разказва сега? — попита Шърли.
— Разкажи още някоя, Вивиан — каза Лио. — Разкажи ни онази за маслото със злата плесен.
— А, тази ви я разказвам всеки път — отвърна Вивиан.
— Аз ще ви разкажа — обади се Крис. — Нова.
— Страхотно — рече Вивиан. — Но първо да угасим и другата лампа. Прекалено е светло.
Тя скочи и угаси последната лампа. После се върна и Крис усети дъха и топлината й в пълния мрак. Ръката й, която стисна неговата.
— Започвай — каза Вивиан.
— Ами… — Той мислено заразвива разказа си като от макара. — Ами, имало едно време…
— А, това сме го чували! — засмяха се всички. Смехът им отекна от невидимата стена на стаята. Крис се прокашля и започна отначало.
— Ами, имало едно време черен замък вдън гори…
И незабавно прикова вниманието на публиката си. Замъкът бе адски подходящо начало. Беше намислил прилична история и щеше да им я разкаже чак до края, да я точи поне петнайсетина минути в тъмната стая. Но пръстчетата на Вивиан бяха като нетърпелив паяк в дланта му и колкото повече напредваше разказът му, толкова по-силно осъзнаваше присъствието й и толкова по-малко мислеше за героите си.
— … в този черен замък живеела стара вещица…
Устните на Вивиан го целунаха по бузата. Беше като всичките й целувки. Като целувките от времето преди да се открият телата. Телата се откриваха на дванайсет-тринайсетгодишна възраст. Преди това има само сладки устни и сладки целувки. В тези целувки има нещо сладко, което никога вече няма да откриеш, след като някой пъхне тяло под главата ти.
Крис още нямаше тяло. Само лице. И реагира на целувките на Вивиан както всеки друг път. В крайна сметка, това беше забавно и също толкова приятно, колкото яденето, спането и играта. Устните й бяха като пудра захар и нищо друго. През последните четири години, откакто бе на осем, всеки път, щом се срещнеше с Вивиан, а това обикновено ставаше всеки месец, защото тя живееше от другата страна на града, имаше истории за призраци, целувки и пудра захар.
— … хм, тази вещица в замъка…
Тя го целуна по устните и мигновено срути замъка. Десетина секунди по-късно Крис трябваше да го построи наново.
— … тази вещица в замъка имала красива млада дъщеря на име Хелга. Хелга живеела в тъмница и злата й стара майка се отнасяла много лошо с нея. Тя била много красива и…
Устните се върнаха. Този път за по-дълго.
— Продължавай де — каза Лио.
— Да, побързай — развълнувана рече Шърли.
— … О — странно задъхано продължи Крис. — Един ден момичето избягало от тъмницата и се затичало в гората, а вещицата започнала да крещи след него…
Оттам нататък историята се развиваше все по-бавно и блуждаеше в безсмислени, мъгляви и неясни посоки. Вивиан се притискаше към него, целуваше го и оставяше топлия си дъх по бузата му, докато той разказваше със запъване. После тя съвсем бавно и с прекрасното майсторство на архитект започна да изгражда тялото му! Господ беше казал ребра и ето, че имаше ребра. Господ бе казал корем и ето, че имаше корем! Господ беше казал крака и ето, че имаше крака! Господ бе казал нещо друго и ето, че имаше нещо друго!
Почувства се странно толкова внезапно да открие тяло под себе си. В продължение на дванайсет години не беше имал такова. Усещаше го като махало под часовник и сега Вивиан го привеждаше в движение, докосваше го, насочваше го, поклащаше го насам-натам, докато то само не се залюля в шеметни топли дъги под машинарията на главата му. Часовникът вече работеше. Часовникът не може да спре, докато махалото се движи. Часовникът може да е цял, готов, непокътнат и здрав, но докато това махало не бъде приведено в движение, той е само безполезна машинария.