— … и момичето се затичало в гората…
— Побързай, побързай, Крис! — укори го Лио.
Беше като в историята за онова нещо, което се изкачвало по стълбището стъпало по стъпало. Цяла вечер, тук, сега, в мрака. Но — съвсем различно.
Пръстите на Вивиан сръчно се шмугнаха към токата на колана му, измъкнаха металното езиче и го откопчаха. После се насочиха към първото копче.
После към второто.
Също като в онази стара история. Но в действителност.
— … та момичето се затичало в гората…
— Вече го каза, Крис — рече Лио.
После към третото копче.
След това се прехвърлиха на четвъртото копче, о, Господи, и сега са на петото, след това…
Същите думи, с които завършваше другата история, съвсем същите две думи, но този път извикани със страст, мислено, безмълвно, безмълвно, само за него!
Двете думи!
Същите две думи, изречени на края на историята за нещото, което се изкачвало по стълбището. Същите две думи накрая!
Гласът на Крис вече не му принадлежеше:
— … и то се натъкнало на нещо, там имало нещо, имало, хм, както и да е, това, тя… хм, опитало се… хм, някой го преследвал… или… хм, то тичало и стигнало, спускало се и тичало, после то…
Вивиан се притисна към него. Устните й затвориха тази история в гърлото му и не й позволиха да излезе навън. Замъкът за последен път се превърна в развалини сред ослепителни пламъци и на света нямаше нищо друго освен това негово новооткрито тяло и факта, че в тялото на едно момиче се съдържа цялата красота, песни, светлина и топлина на земята. В него се криеше смисълът на всички промени, движения и приспособявания.
Далеч в мрачните спотаени земи долу иззвъня телефон. Чу се съвсем тихо, като глас от забравена тъмница. Иззвъня телефон и Крис не чуваше нищо.
Като че ли Лио и Шърли му отправиха неясни критики. След няколко минути осъзна, че Лио и Шърли несръчно се целуват и нищо друго, просто неловко се опитват да долепят устни. Цареше тишина. Историите бяха разказани и целият космос обгръщаше стаята.
Беше толкова странно. Крис можеше само да лежи и да оставя Вивиан да му разказва всичко с невидима, невероятна пантомима. „През целия ми живот не са ми разказвали такива неща — помисли си той. — Нищо не са ми разказвали. Може би е прекалено хубаво, за да се разкаже, прекалено странно и прекрасно, за да се опише с думи.“
По стълбището се разнесоха стъпки. Този път много бавни, много тъжни. Много бавни и тихи.
— Бързо! — прошепна Вивиан, откъсна се от него и приглади роклята си. Като безрък слепец, Крис припряно започна да се закопчава. — Бързо! — повтори Вивиан.
Тя щракна лампата и светът порази Крис с нереалността си. Зяпаха го голи стени, широки и безчувствени след мрака, прелестният, мек, подвижен и потаен мрак. И докато стъпките се изкачваха нагоре по стълбището, четиримата отново тържествено се облегнаха на стената и Вивиан продължи да разказва историята си:
— … сега е на втория етаж…
Вратата се отвори. На прага застана леля със сълзи на очи. Дори само това бе достатъчно, за да им обясни всичко.
— Току-що се обадиха от болницата — каза тя. — Чичо ви Лестър е починал преди няколко минути.
Те останаха неподвижни.
— Най-добре да слезете долу — прибави леля.
Четиримата бавно се изправиха. Крис се чувстваше като пиян, нестабилен и горещ. Изчака леля и другите да излязат навън. И тръгна последен към смълчаната земя на сълзи и тържествено напрегнати лица.
Докато стъпваше на последното стъпало, не можа да не усети странното нещо, което му дойде наум. „О, чичо Лестър, взели са ти тялото, а пък аз си имам мое и не е честно! О, не е честно, защото е толкова хубаво!“
След няколко минути щяха да си идат у дома. Тихата къща щеше да остане разплакана няколко дни, нямаше да включват радиото до края на седмицата, смехът щеше да бликва и да бъде задушаван в зародиш.
Той се разплака.
Майка му го погледна. Чичо Айнър го погледна и още неколцина други също го погледнаха. И Вивиан. И Лио, толкова голям и тържествен.
Крис плачеше и всички го гледаха.
Но само Вивиан знаеше, че плаче от радост, топъл плач на дете, което е открило в тялото си дълбоко заровено съкровище.
— О, Крис — каза майка му и се приближи, за да го успокои. — Недей.