Шарън така и не одобри измамата, защото според нея тя поощрявала милитаризма. Но за Худ това беше просто една момчешка фантазия и нищо повече.
Пол Худ рядко идваше в Белия дом, без да се сети за дивите кестени. Тази вечер не беше по-различно, като се изключи това, че за първи път от години насам имаше силно желание да се върне и да откъсне няколко. Да ги занесе на сина си като спомен за доброто време, което бяха прекарвали някога заедно. Освен това разходката из градината беше за предпочитане пред това, което правеше.
Беше облечен в смокинг, докараха го с кола до Белия дом и на Източния вход той показа поканата, изписана с калиграфски почерк. Там Худ беше посрещнат от един младши агент от службата за охрана, който го придружи до Червения салон, намиращ се в съседство с банкетната зала. Президентът и първата дама още бяха в Синия салон, който беше следващото помещение. Въпреки че никой не го беше казал, по-малкият Червен салон — обикновено използван за приеми от първите дами — беше за гостите втора категория.
Худ познаваше някои от присъстващите по физиономия, но много хора му бяха напълно непознати. Някои лица познаваше от конференции, други от инструктажи и трети от други вечери, на които беше присъствал тук. Белият дом даваше по двеста и петдесет официални вечери всяка година и той беше канен най-малко на петнадесет от тях. Времето, прекарано като кмет на Лос Анджелис, което означаваше, че познава филмовите звезди, а освен това разбираше от финанси и шпионаж, го правеше идеален гост за тези вечери. Можеше да разговаря с генерали, световни лидери, дипломати, репортери и техните жени. Информираше ги, забавляваше ги и нямаше опасност да ги обиди. Това беше важно.
Обикновено на тези вечери Шарън идваше с него. Тъй като работата й беше свързана със здравословните храни, тя често не одобряваше менюто, обаче обстановката винаги й харесваше, защото носеше белезите на различните обитатели на Белия дом и на различни епохи. Когато Шарън не можеше да дойде, обикновено с Худ идваше секретарката на Оперативния център за връзки с печата Ан Ферис. За разлика от Шарън тя харесваше всяка храна, която й поднасяха, и й беше приятно да разговаря с всеки, който се случеше да седне до нея.
Сега за първи път Худ идваше сам. Без да се интересува как гледаше Белият дом на въпроса, той определено не считаше Мала Чатърджи за своя дама. Генералният секретар на ООН също щеше да дойде сама и беше определена да седне на масата на Худ точно от лявата му страна.
Той отвори вратата и надникна в дългата, осветена от полилеи банкетна зала. Вътре бяха наредени четиринадесет кръгли маси. На всяка имаше прибори за десет души. На поканата на Худ пишеше, че мястото му е на маса номер две в центъра на залата. Това беше добре. Рядко го поставяха толкова близо до президента. Ако нещата между него и Чатърджи станеха напрегнати, Худ имаше възможност да размени погледи с първата дама. Меган Лорънс беше израснала в Санта Барбара, Калифорния. Тя се беше срещала с Худ по времето, когато беше кмет на Лос Анджелис, и двамата се познаваха доста добре. Беше остроумна дама от висока класа с малко сухо чувство за хумор.
Под погледите на по-висшите членове на персонала келнери на Белия дом в ливреи бързаха насам-натам с последните приготовления. Всички бяха в черни сака и бяха от различен етнически произход, което би трябвало да се очаква при подобно събитие.
Белият дом правеше избора си измежду голяма група проверени от органите за сигурност хора за почасова работа. И въпреки че никой не искаше да го признае, съставът на обслужващия персонал се определяше от характера на вечерята. Млади, красиви хора пълнеха кристални чаши за вода и внимаваха всички прибори на дадена маса да са подредени точно по същия начин както и на останалите.
Право напред се извисяваше портретът на Ейбрахам Линкълн от 1869 година, който не беше впечатлил Александър. Това беше единствената картина в залата. Точно срещу него върху полицата на камината беше изписан пасаж от Джон Адамс до неговата съпруга Абигейл, преди да се нанесат в новопостроената голяма държавна къща. Франклин Рузвелт беше прочел тези редове и толкова ги беше харесал, че бяха станали нещо като официална молитва на Белия дом. Те бяха следните:
Моля Небето да даде най-добрата си
благословия на тази къща и на всички,
които оттук нататък ще я обитават.
Нека под този покрив да управляват само
честни и умни мъже.
Съжалявам, господин Адамс, обаче ние нарушихме този завет, помисли си Худ.
Един от старшите прислужници се приближи. Беше с бели панталони и бяла жилетка със златна лента и любезно, но решително затвори вратата. Худ отстъпи назад в Червения салон. С пристигането на гостите от Синия салон вътре беше станало по-шумно и по-многолюдно. Не можеше да си представи какво е било тук, преди да изнамерят климатичната инсталация.