— Говори ли с Дон Роднър по въпроса? — попита Худ. Роднър беше заместник-съветник по въпросите на националната сигурност и втори по старшинство след Фенуик.
— Той е с Фенуик. И с него не можах да се свържа по телефона — отвърна Хърбърт. — Обаче разговарях с неговия помощник Ал Гибсън и тъкмо тук нещата започват да изглеждат малко странни. Гибсън каза, че присъствал на съвещанието в неделя следобед, на което Фенуик не споменал нищо за някаква инициатива за сътрудничество в областта на разузнаването с други държави.
— Президентът присъствал ли е на това съвещание?
— Не — отвърна Хърбърт.
— Но няколко часа по-късно Фенуик се е обадил на президента по телефона и явно му е казал, че имат уговорка с някои чужди правителства за сътрудничество в разузнаването — рече Худ.
Хърбърт кимна.
Худ се замисли над това. Възможно е да е било решено за инициативата с ООН да знаят само определени хора и Гибсън да не е сред тях. А може и да е имало бюрократична борба между различните отдели на АНС. Това няма да им е за първи път. Когато постъпи на работа в Оперативния център, Худ се беше запознал с два доклада от 1997 година, с които се даваше съгласие за създаването на Центъра. В доклад 105–24 на сенатската комисия по разузнаването и в доклад 105–135 на постоянната комисия по разузнаването към Камарата на представителите, които са лявата и дясната ръка на общата конгресна комисия по разузнаването, се твърдеше, че разузнавателните служби са изключително много обременени от „вътрешни борби, пилеене на средства и некомпетентен персонал, на чиито политически, военни и икономически анализи липсва задълбоченост, широта и професионализъм“. Докладите на конгресните комисии се задоволяваха само с тази констатация и не предвиждаха някакви по-строги мерки.
За Оперативния център, създаден със закон на Конгреса, Худ получи разрешение да привлече на работа най-добрите и най-способните хора, а ЦРУ и другите разузнавателни служби трябваше да се отърват от некадърниците. Но ситуацията беше необичайна дори и според съществуващите стандарти в разузнаването, след като висши служители на АНС не знаеха какво става.
— В цялата работа няма абсолютно никаква логика — каза Хърбърт. — В рамките на Оперативния център и ЦРУ вече имаме официално сътрудничество в разузнаването с двадесет и седем държави. Неофициално имаме подобни връзки с още единадесет държави чрез контакти между представители от висок ранг. Военното разузнаване има подобно сътрудничество със седем други страни. Този, който е убедил президента да се съгласи с новата инициатива, иска по някаква причина тя да остане в тайна от останалите разузнавателни служби.
— Може да е така, а може и просто да искат да поставят президента в извънредно трудно положение — рече Худ.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами пробутват му това предложение, казват му, че е съгласувано с другите служби и с чуждите правителства и по такъв начин го поставят в голямо политическо затруднение.
— Защо?
— Не знам — отвърна Худ.
Той наистина не знаеше, но никак не му харесваше посоката, в която вървяха нещата. В даден момент Оперативният център беше разиграл психологическа игра, наречена „Алтернативна реалност“, която трябваше да провери как би могло да бъде накаран Саддам Хюсеин да бъде обладан от такава силна параноя, че да се обърне против най-доверените си съветници. Дали пък някоя чужда държава не се опитваше да постъпи по същия начин с президента?
Подобна идея може да звучи твърде пресилено, но така изглеждаше някога и убийството от КГБ на един дисидент чрез убождането му с отровен чадър, а също и опита на ЦРУ да пробута на Фидел Кастро отровна пура. Така че всичко беше възможно.
Естествено, нещата може и да не бяха толкова зловещи. Първата дама беше казала, че съпругът й не е на себе си. Ами ако е права? Лорънс беше изкарал четири трудни години в Белия дом и още осем, за да се завърне отново. Сега той пак беше на горещия стол. Подложен беше на голямо напрежение.
Худ знаеше за няколко президенти, които са показвали признаци, че стресът им се отразява зле: Удроу Уилсън, Франклин Рузвелт, Ричард Никсън и Бил Клинтън. В случая с Никсън неговите най-близки съветници са го карали да подаде оставка не само за доброто на нацията, но и поради собственото му душевно състояние. При Клинтън приятелите и помощниците на президента решиха да не прибягват до услугите на лекари и психиатри, но да го следят внимателно и да се надяват, че ще излезе невредим от кризата с подвеждането му под съдебна отговорност. И той успя.