Но в два случая това, че на президента е било позволено да продължи да носи бремето на отговорностите си, не е било най-добрата политика. Опитите на Уилсън да прокара през Конгреса инициативата за Лига на нациите му докарват удар. Към края на Втората световна война напрежението, свързано със спечелването на войната и очертаването на плановете за следвоенния период карат най-близките съветници на Рузвелт да се безпокоят за здравето му. Ако те го бяха убедили, че е крайно наложително да не се преуморява толкова, той може би нямаше да умре от мозъчен кръвоизлив.
Всеки от тези сценарии би могъл да се окаже верен, но можеше да бъде и абсолютно погрешен. Обаче Худ винаги се беше ръководил от това, че е по-добре да се предвиди всяка възможност, дори и най-невероятната, отколкото да бъдеш изненадан. Особено пък когато резултатът от това може да бъде катастрофален. Трябваше да действа много внимателно. Ако можеше да се срещне лично с президента, щеше да има възможност да сложи своите карти на масата, а и да сам да наблюдава Лорънс и да види дали безпокойството на Меган е основателно. Най-лошото, което можеше да се случи, беше президентът да поиска оставката му. За щастие тя още седеше готова в папката му.
— Какво мислиш? — попита Хърбърт.
Худ посегна към телефона.
— Трябва да се срещна с президента.
— Чудесно — рече Хърбърт. — С главата напред винаги е бил и моят най-любим подход.
Худ набра прекия номер на президента. Телефонът иззвъня на бюрото на личната му секретарка Джеми Лей, вместо да мине през номератора. Худ попита госпожа Лей дали ще е възможно да намери в програмата на президента няколко минути за него. Тя го помоли да й разясни какъв е поводът за искания разговор. Худ й каза, че той е свързан с ролята на Оперативния център в програмата за сътрудничество с ООН в областта на разузнаването.
Госпожа Лей харесваше Худ и му уреди петминутна среща с президента между четири и десет и четири и петнадесет.
Худ й благодари и погледна към Хърбърт.
— Трябва да вървя — каза той. — До срещата остават четиридесет минути.
— Не ми изглеждаш много радостен — каза Хърбърт.
— И не съм — съгласи се Худ. — Можем ли да намерим някой, който да следи с кого се среща Фенуик в Ню Йорк?
— Когато двамата бяхте там, Майк успя да установи връзка с една служителка в Държавния департамент — рече Хърбърт.
— С коя?
— С Лайза Барони — отвърна Хърбърт. — Тя е поддържала връзка с родителите по време на кризата със заложниците.
— Не съм я срещал. Как я е открил Майк?
— Постъпил е, както би постъпил всеки добър шпионин — рече Хърбърт. — Когато отиде на някое ново място, той търси недоволен служител и му обещава нещо по-добро, ако се съгласи да сътрудничи. Да видим дали тя ще ни е от полза.
— Добре — каза Худ и стана. — Добре. Чувствам се така, както когато отивам на църква в навечерието на Коледа.
— И как е? — попита Хърбърт. — Сигурно си гузен, че не ходиш на църква по-често.
— Не — отвърна Хърбърт. — Чувствам, че става нещо, което е по-голямо от мен. Тогава се страхувам, че когато разбера какво е то, ще си изкарам акъла от страх.
— Ами че нали затова е църквата — рече Хърбърт.
Худ се замисли за момент. След това се усмихна и тръгна към вратата.
— Браво — рече той.
— Късмет — пожела му Хърбърт и също забута инвалидната количка към вратата.
13.
Гобустан, Азербайджан
Понеделник, 23,56 часа
Гобустан е малко невзрачно селце, разположено на четиридесет и пет мили южно от Баку. Районът е бил заселен 8 000 години преди н.е. и е осеян с пещери и извисяващи се над тях голи скали. Пещерите се гордеят с праисторическа живопис, както и с по-късни форми на изразяване — надписи, оставени преди 2 000 години от римски легионери.
В подножието, точно под пещерите, има няколко овчарски колиби. Разпръснати из стотици акри пасища, те са били построени в началото на века и повечето от тях още се използват, макар и не винаги от хората, които се грижат за стадата. Една голяма колиба беше скрита зад скала, от която се виждаше цялото село. Единственият достъп до нея беше по черен коларски път, прокаран през хълмовете от хилядите пешеходци, минали оттам, и от ерозията.
Вътре петима мъже седяха около паянтова дървена маса в средата на малката стая. Друг мъж седеше на стол до прозореца, който гледаше към пътя. В скута му лежеше автомат „Узи“. Седмият от групата все още беше в Баку и наблюдаваше болницата. Не бяха сигурни кога ще пристигне пациентът, обаче когато това станеше, Морис Чарлс искаше неговият човек да е готов.