Овалният кабинет се намираше в далечния югоизточен ъгъл на западното крило. Худ последва младия човек в мълчание, докато минаваха през оживените коридори и покрай хора, които не се чувстваха особено важни. Имаха изражение и поведение на пътници, много закъснели за самолета. Худ премина край кабинетите на съветника по националната сигурност и на вицепрезидента, след това зави на изток и отмина кабинета на секретаря по печата. После свиха на юг покрай правителствената зала. През цялото време вървяха, без да разговарят. Худ се запита дали младежът не му говори, защото се чувства тук като собственик или защото той не е достатъчно важна личност и не си струва да се разговаря с него. Реши да оправдае предположенията му.
Кабинетът след правителствената зала принадлежеше на госпожа Лей. Тя седеше зад бюрото си. Зад нея беше единствената врата, която водеше към Овалния кабинет. Стажантът се извини и си тръгна. Худ и високата белокоса президентска секретарка се поздравиха усмихнати.
Госпожа Лей беше от Тексас. Имаше желязно търпение, достойнство и суховато, не особено добро чувство за хумор за пазител на главната порта. Съпругът й беше покойният сенатор Титус Лей, легендарният говедар.
— Президентът ще закъснее с няколко минути — рече госпожа Лей. — Тъкмо да ми разкажеш как си.
— Справям се някак — рече Худ. — А вие?
— Аз съм добре — отвърна тя сдържано. — Имам сили за десет души, защото сърцето ми е чисто.
— Чувал съм този израз някъде — каза Худ, като се приближи до бюрото на секретарката.
— Принадлежи на лорд Тенисън — обясни тя. — Как е дъщеря ти?
— Тя също е силна — отвърна Худ. — Ужасно много хора й помагат.
— Не се и съмнявам — рече Лей все още усмихната. — Обади ми се, ако има нещо, което мога да направя.
— Непременно — каза Худ. Той се вгледа в сивите й очи. — Всъщност има нещо, което можете да направите за мен.
— И какво е то?
— Ще си остане ли между нас?
— Разбира се — увери го тя.
— Госпожо Лей, президентът изглежда ли ви добре? — попита той.
Усмивката на жената изчезна. Тя сведе очи.
— Тази среща за това ли е?
— Не — отвърна Худ.
— Кое те кара да ми зададеш такъв въпрос?
— Близки негови хора са обезпокоени — каза Худ.
— И помолиха тебе да рискуваш и да разбереш каква е работата?
— Чак такава задача не ми е поставяна — отвърна Худ, а в това време мобилният му телефон иззвъня. Той бръкна в джоба на сакото си и отговори.
— Пол е.
— Пол, обажда се Майк.
— Какво има? — След като Роджърс го търсеше тук, значи беше нещо важно.
— Обектът е видян да излиза преди три минути от иранското представителство в ООН.
— Знае ли се къде е бил през останалото време? — попита Худ.
— Не — рече Роджърс. — Работим по въпроса. Очевидно колата му не е спирала пред никое от посолствата на нашите главни съюзници.
— Благодаря — каза Худ. — Обади ми се, ако откриеш нещо друго.
Худ затвори и сложи телефона в джоба си. Странно. Президентът обяви инициатива в рамките на ООН, а едно от първите посещения на съветника по националната сигурност е в иранското представителство. В това нямаше логика, след като Иран бе считан за един от спонсорите на тероризма.
Вратата на Овалния кабинет се отвори.
— Госпожо Лей, ще ми направите ли една услуга?
— Да.
— Можете ли да разберете какви срещи е имал в Ню Йорк Джак Фенуик?
— Фенуик? Защо?
— Той е една от причините, поради които ви зададох предишния въпрос — отвърна Худ.
Госпожа Лей го изгледа.
— Добре. Искаш ли справката, докато си при президента?
— Колкото е възможно по-скоро — каза Худ. — Като разберете номера на файла, кажете ми и какво още има в него. Не са ми нужни конкретни документи, а само датите, когато са били заведени.
— Добре — каза тя. — А, Пол, това, за което ме попита преди. Забелязвам промяна.
Той й се усмихна.
— Благодаря. Ако има някакъв проблем, ще го разрешим бързо и безшумно, какъвто и да е той.