Чарлс се обади при третото позвъняване.
— Си диез — каза той.
Това беше кодовото наименование на приемателя.
— Нормално до — отвърна повикващият.
— Продължавай — рече Чарлс.
— Стоя на отсрещната страна на улицата от обекта — докладва обаждащият се. — Изкарват го през страничната врата.
— Няма ли линейка?
— Не.
— Кой е с него? — попита Чарлс.
— Двама мъже. Не са в униформи.
Той се усмихна. Американците бяха толкова предвидими. Ако агентите бяха повече от двама, те неизменно се придържаха към приетите при тях правила. „Кое отличава войника от шпионина? Правило петдесет и три: за войника човекът е по-важен от поставената задача.“ Този начин на мислене е валиден още от времето, когато кавалерията на Съединените щати се е подвизавала на Запад. Когато някои от по-агресивните индиански племена като апахите били преследвани, те спирали и нападали заселници. Винаги изнасилвали една от жените и я оставяли на такова място, където кавалерията със сигурност ще я намери. Войниците винаги изпращали жената обратно във форта с ескорт. Това не само забавяло преследващата колона, но и намалявало числеността й.
— Подкреплението на мястото ли си е?
— Да, сър.
— Тогава ги ликвидирайте — нареди Чарлс.
— Готово — отвърна уверено другият. — Край.
Връзката прекъсна. Чарлс остави слушалката на мястото й.
Свърши се. Това беше последната стъпка. Беше оставил единия агент жив, за да привлече останалите. Една инжекция във врата, бързо действаща вирусна пневмония и целият местен екип беше извън строя. Сега никой нямаше да бъде в състояние да сглоби пъзела и да му попречи да изпълни задачата си.
Трябваше да се обади още веднъж по телефона, преди да си легне. Разговорът щеше да се състои по гарантирана срещу подслушване линия с Вашингтон с един от малкото хора, които знаеха за участието му в тази операция.
С човек, който не спазваше правилата.
Човекът, измислил най-дръзкия план за действие в наше време.
19.
Баку, Азербайджан
Вторник, 1,35 часа
Пътуването с кола до ВИП болницата отне по-малко от десет минути. Това беше единствената ВИП болница, която според американското посолство отговаряше на западните стандарти за здравеопазване. От посолството имаха уговорка с д-р Канибов — един от малкото говорещи английски лекари в града. На петдесет и седем годишният Канибов се плащаше извънредно, за да бъде непрекъснато на разположение двадесет и четири часа в денонощието за спешни случаи и да препоръчва квалифицирани специалисти, когато е необходимо.
Том Моор не знаеше дали ще е нужен специалист. На него му беше известно само, че Пат Томас го беше събудил преди двадесет минути. Томас беше чул Дейвид Батат да стене на походното си легло. Когато отиде да го види, завари Батат облян в пот и треперещ. Медицинската сестра на посолството го прегледа и му измери температурата. Беше тридесет и девет градуса и пет по Целзий. Сестрата предположи, че Батат може да си е ударил главата или да е получил някакво увреждане на кръвоносните съдове, когато е бил нападнат. Вместо да чакат линейка, Томас и Моор качиха Батат на една от колите на посолството и го закараха до болницата. Медицинската сестра се обади по телефона на д-р Канибов още преди да пристигнат, за да му каже, че имат случай на неврогенен шок.