„Само това ни липсваше, да останем с човек по-малко“, помисли си Томас, докато караше по тъмните, пусти улици на търговския район, в който се намираха и посолствата. Дори при нормални условия за работата на разузнавача не беше никак добре да разполага с прекалено малко хора. А за да се открие Харпунджията — един от най-неуловимите терористи в света, — трябваха повече. Единствената надежда на Томас беше, че обаждането му във Вашингтон ще му осигури навреме сътрудничество с петербургската връзка.
Доктор Канибов живееше на една пресечка от болницата. Когато пристигнаха, високият възрастен лекар с побелели коси отстрани на голото теме ги очакваше. Зъбите на Батат тракаха и той кашляше. Докато двама санитари го слагаха на носилката пред входа, устните и върховете на пръстите на американеца посиняха.
— Много затруднено кръвообръщение — каза Канибов на един от санитарите. — Кислород. — Той погледна устата на Батат. — Има следи от слуз. Респиратор, а после му измерете оралната температура.
— Какво мислите, че не е наред? — попита Томас.
— Още не мога да кажа — отвърна Канибов.
— Сестрата в посолството каза, че може да е неврогенен шок — каза Томас на доктора.
— Ако беше така, лицето му щеше да е бледо, а не зачервено — каза ядосан докторът. — Той изгледа Томас и Моор. — Господа, вие можете да останете да чакате тук, а може и да си отидете и да чакате…
— Ще останем тук — рече Томас. — Поне докато разберете какво му е.
— Много добре — каза докторът, докато вкарваха носилката с Батат в отделението.
„За спешно отделение тук е необичайно спокойно“, каза си Томас. Когато някое от трите му момчета се наранеше във Вашингтон или в Москва, спешните отделения приличаха на западното крило на Белия дом. В тях цареше шумен, преднамерен хаос. Предположи, че в клиниките в победните квартали на Баку обстановката вероятно е подобна. Въпреки това тишината беше изнервяща, мъртвешка.
Томас погледна към Моор.
— Няма смисъл и двамата да чакаме тук — каза той. — Един от нас трябва да се опита да поспи малко.
— Аз не спях — рече Моор. — Установявах контактите, за които говорехме, и преглеждах някои досиета.
— Открихте ли нещо? — попита Томас.
— Нищо — отвърна Моор.
— Това е още една причина да се върнете в посолството — каза Томас. — Аз ще се погрижа за Дейвид. Ще остана да чакам тук.
Моор се замисли.
— Добре — каза той. — Ще се обадите веднага щом разберете нещо, нали?
— Разбира се — увери го Томас.
Моор го потупа по рамото, а после тръгна обратно към фоайето. Отвори вратата, заобиколи отпред колата, за да стигне до мястото на шофьора.
След миг главата на Том Моор рязко отскочи вдясно и той се свлече на асфалта.
20.
Вашингтон
Понеделник, 18,46 часа
Пол Худ пристигна в Оперативния център, където трябваше да се срещне с Боб Хърбърт и Майк Роджърс. Обади се по телефона и на Лиз Гордън. Помоли я да е на разположение, за да могат да поговорят по-късно. Искаше да се консултира с нея какво, ако изобщо имаше нещо, става с президента от клинична гледна точка.
На път за кабинета си Худ се сблъска с Ан Ферис. Тя тръгна редом с него през разширяващата се мрежа от преградени, тесни помещения на крилото, в което се намираше управлението на центъра. Както се беше пошегувал Хърбърт, когато за първи път дойде на работа в Оперативния център, това беше място, където кабинките имат тавани.
— Става ли нещо интересно? — попита Ан.
— Обичайната бъркотия — отвърна Худ. — Само че този път не в чужбина, а във Вашингтон.
— Нещо сериозно ли е?
— Още не знам — отвърна той. — Някъде в Агенцията за национална сигурност има непредсказуем човек.
Худ не искаше да споменава нищо за възможността президентът да има някакви проблеми с психиката. Не че нямаше доверие на Ан, но Меган Лорънс го беше помолила да сведе до минимум броя на хората, с които споделя това.
— Как вървят работите в отдела ти?
— Обичайната ефикасна и професионална координация — рече тя с обезоръжаваща усмивка.
— Искаш да кажеш, че нищо не става.
— Точно така — отвърна Ан. Изчака за момент, а после попита: — Ще се задържиш ли дълго тук?