Набра телефонния номер.
26.
Вашингтон
Понеделник, 21,00 часа
Пол Худ беше ядосан, когато приключи разговора с Орлов.
Беше го яд на системата, на разузнаването и на себе си. Убитите не бяха от неговите хора, а човекът, чийто живот беше в опасност, не беше негов агент. Но те се бяха провалили и Харпунджията беше успял отчасти заради начина, по който шпионите си вършат работата. Харпунджията командваше екип. Повечето американски агенти работят като част от екип. Теоретично това би трябвало да им осигурява подкрепления. На практика обаче ги принуждаваше да работят в условията на бюрокрация. Бюрокрация с правила на поведение и отчетност пред директорите, които бяха далеч от полесражението. С подобно бреме никой не можеше да се пребори с човек като Харпунджията. И Худ се чувстваше виновен, че поддържа тази система. Беше също толкова виновен, колкото и колегите му от ЦРУ, АНС или някой друг.
Иронията беше, че Джак Фенуик явно беше направил нещо извън правилата. Работата на Худ беше да разбере какво.
Бюрократи ще проверяват бюрократи, помисли си с горчивина той. Разбира се, той вероятно не би трябвало да мисли за това в момента. Беше уморен и ядосан от станалото в Баку. И дори не се беше обадил вкъщи, за да разбере как е Харлей.
Роджърс беше останал при Худ, когато той за първи път телефонира на Орлов, а също и по-късно, когато генералът му се обади. Докато чакаха завръщането на Боб Хърбърт, Роджърс отиде да донесе сода. Худ реши да се обади вкъщи. Обаче настроението му не се подобри.
Правеше точно това, което Шарън винаги беше мразела. Работеше до късно. Обаждането у дома не беше първата му грижа. Усети гнева по напрежението в гърлото й, по стиснатите й устни, по кратките й отговори.
— В момента пера — рече Шарън. — Харлей е в библиотеката и реди пасианс на компютъра. Александър е в стаята си. Пише си домашното и учи за теста по история.
— Как е Харлей днес? — попита Худ.
— Как мислиш, че е? — отвърна Шарън. — Дори и твоята психиатърка каза, че ще мине време, преди да забележим някаква промяна в нея. Ако изобщо има такава — добави тя. — Ти обаче не се безпокой, Пол. Ще се справя, каквото и да се случи.
— Никъде нямам намерение да ходя, Шарън. Искам да помогна.
— Радвам се. Искаш ли да ти дам Александър? — попита тя.
— Не, щом като учи — каза Худ. — Само му кажи, че съм се обаждал.
— Разбира се.
— Лека нощ — рече той.
Усети как Шарън се поколеба. Беше само за миг, но му се стори, че беше много по-дълго.
— Лека нощ, Пол — каза тя и затвори.
Остана с телефона в ръка още няколко секунди. Каза си, че освен бюрократ е и копеле. Остави слушалката на мястото, скръсти ръце и зачака Роджърс. Докато седеше, нещо в него започна да тиктака. Не беше часовник или бомба. По-скоро приличаше на камера или на някакъв механизъм. С всяко движение пружината вътре в него се натягаше още повече. Усещаше, че иска да направи нещо, а не само да разсъждава заедно с колегите си и да моли руснаците за помощ. Искаше да действа. Нещо не беше наред и той трябваше да разбере какво е то.
Роджърс и Хърбърт влязоха заедно. Завариха Худ да гледа към стената в кабинета, на която преди имаше окачени снимки в рамки. Те напомняха за годините, в които беше работил в правителството. Снимки със световни лидери, с избиратели. Фотографии, на които се виждаше как Худ полага основни камъни на някакви строежи или разлива супа на бедни в обществена кухня в Деня на благодарността.
Изобщо животът му като един типичен бюрократ. Като част от проблема, а не негово разрешение.
— Добре ли си? — попита Хърбърт.
— Да, добре съм — отвърна Худ.
— Получи ли някакви новини? — настоя Хърбърт.
— Не — рече Худ. — Не, но бих искал аз да стана източник на новини.
— Знаеш мнението ми по въпроса — каза Хърбърт. — За какво мислиш?
— За Батат — отвърна Худ. Това не беше съвсем вярно. Мислеше, че не трябваше да оттегля оставката си. Трябваше да напусне Оперативния център и да не се връща повече. Запита се дали не я беше подал повече заради себе си, а не толкова, за да има време за семейството си, както отначало предполагаше. Но беше се върнал и нямаше намерение да бяга отново.
Батат беше следващата спирка в мисловния му процес.
— Този човек е бил откаран в болница с някакво заболяване, където са чакали двама убийци — каза той. — Това едва ли е случайност.