— Какво е това? — попита Батат. В замаяния му мозък започна да прониква мисълта, че новодошлият не е лекар. Опита се да се помръдне, но ръцете му тежаха така, сякаш бяха от олово.
Мъжът дръпна ръката си назад.
— Има ли някой! — опита се да извика Батат. — Помогнете ми…
В този миг мъжът изчезна.
След това откъм пода се чуха някакви шумове. Пъшкане, несвързани думи и накрая продължителен стон. Последва мълчание.
Батат се опита да се повдигне на лакът. Ръката му се разтрепери и той падна по гръб.
Изведнъж до леглото някой се изправи.
— Може да има и други — каза фигурата. — Трябва да се махнем оттук.
Резкият, дрезгав глас със силен акцент принадлежеше на жена. Тук имаше ужасно много хора.
— Мислех, че съм сам в стаята — каза Батат.
С бързи, уверени движения жената свали металните прегради до леглото, откачи системите и помогна на Батат да седне. Продължи да подпира гърба му.
— Можете ли да вървите? — попита тя.
— Ако ме пуснете… Не съм сигурен дали мога да се задържа и в седнало положение — отвърна той.
Жената постави Батат отново да легне по гръб и се отдръпна от леглото. Беше висока, стройна, с широки рамене. Сега той видя, че е облечена в полицейска униформа. Тя отиде до прозореца, дръпна завесата и го отвори. Отвън нахлу прохладен бриз с вкус на море. Накара го да потрепери. Жената погледна навън. След това грабна един халат от закачалката зад вратата и се върна при леглото. Помогна на Батат пак да седне и наметна халата върху раменете му.
— Какво правите? — попита той. Без системата в ръката се чувстваше по-съсредоточен. При сядането главата го заболя.
— Не говорете — каза тя.
— Почакайте — рече той.
— Те убиха партньорите ви и се опитват да убият и вас — прошепна жената. — Изпратиха ме да ви измъкна.
— Убиха ги?
— Тихо! — изсъска тя.
Батат млъкна.
Главата го болеше, когато жената му помогна да се изправи. Тя сграбчи дрехите му, след това го прихвана през рамо с лявата си ръка и му помогна да отиде до прозореца. Докато бавно напредваха, Батат се опита да се съсредоточи върху това, което току-що му беше казала. Мъртви ли бяха Моор и Томас? Ако беше така, това е дело на Харпунджията. Може би си е помислил, че знаят повече, отколкото наистина им беше известно. Но ако бяха мъртви, кой беше изпратил тази жена да му помогне? И откъде можеше да бъде сигурен, че тя не работи за Харпунджията? Може би го водеше нанякъде, за да може убиецът да си довърши работата.
Обаче Батат разбираше, че може да й се довери. Със сигурност не беше в състояние да се съпротивлява. Освен това жената беше внимателна с него. Ако беше искала да го убие, можеше да го направи още докато той беше в леглото. Или пък да го остави на другия натрапник да го стори.
Когато стигнаха прозореца, тя каза на Батат да се подпре на перваза. Той с мъка изпълни нареждането. Продължавайки да го държи с едната ръка, за да не падне, тя се промъкна леко покрай него. Скочи безшумно в храстите от другата страна на прозореца, а след това му помогна и той да слезе. Прегърна го през рамо и двамата се снишиха. Ослушваха се в продължение на няколко секунди.
Батат отново трепереше, зъбите му тракаха. Поне не беше толкова замаян, колкото преди. След малко продължиха да се придвижват. Имаше чувството, че го носят в нощта. Излязоха на гърба на болницата и заобиколиха откъм северния й край. Спряха пред една кола. За изненада на Батат тя не беше полицейска, а малък черен хюндай.
Сигурно жената изобщо не беше полицайка. Батат не знаеше дали това е добре или зле за него. Но докато тя го настаняваше на задната седалка, а след това застана зад волана, беше сигурен в едно.
Ако успее да остане в съзнание, скоро щеше да разбере.
28.
Вашингтон
Понеделник, 22,03 часа
Червенокосият мъж седеше зад голямото бюро. В кабинета беше тъмно, като се изключат светлината на настолната лампа със зелен абажур и червената лампичка на телефона. Това показваше, че кодиращото устройство е включено.
— Някои хора разпитват за пътуването на Фенуик — каза червенокосият.
— Какви хора? — попита човекът в другия край на линията.
— От разузнаването на Оперативния център.
— Оперативният център е доста встрани от президента — каза другият. — Те нямат същото влияние като ЦРУ…
— Не съм много сигурен в това — прекъсна го червенокосият.
— Какво искаш да кажеш?
— Съобщиха ми, че преди няколко часа директорът Худ е поискал и е получил лична среща с президента — каза той.
— Знам.
— Знаеш ли за какво са говорили? — попита червенокосият.