След като облаците на войната се разсееха, президентът Котън щеше да се погрижи да стане нещо друго, т.е. Азербайджан и Америка да си поделят петролните залежи на Каспийско море. Близкият изток вече нямаше да държи Съединените щати като заложник нито чрез посолствата им, нито с кранчето на петрола.
С така възстановения ред и авторитет на Америка президентът Чарлс Котън щеше да протегне ръка на останалите страни в света. Те щяха да бъдат поканени да се присъединят към САЩ, за да живеят в постоянен мир и просперитет. Когато техните народи вкусят от свободата и от икономическото благоденствие, те щяха да свалят правителствата си. Евентуално дори Китай щеше да ги последва. Нямаше как да не го направи — хората са алчни, а старите комунисти няма да са вечно живи. Ако Съединените щати престанат да го провокират и по такъв начин да дават възможност на правителството да ги обявява за свой враг, властта в Пекин постепенно щеше да стане по-нестабилна и да еволюира.
Това беше светът, който Чарлс Котън искаше за Америка, светът, който искаше за своите деца. Беше мислил над тази идея в продължение на години и беше работил, за да я постигне. Беше се молил за нея.
И много скоро щеше да я има.
33.
Баку, Азербайджан
Вторник, 8,09 часа
Дейвид Батат лежеше на твърдо двойно легло в малък, оскъдно обзаведен апартамент. От лявата му страна имаше прозорец. Въпреки че завесите бяха спуснати, през тях в стаята проникваше светлина. Батат трепереше, но главата му беше ясна. Неговата похитителка, домакиня или спасителка — не беше решил още каква е — беше в кухничката отдясно. Пържеше яйца, колбас и приготвяше чай, когато телефонът иззвъня.
Батат се надяваше разговорът бързо да приключи. Храната ухаеше приятно, а мисълта за горещ чай му се струваше още по-примамлива. Имаше нужда да се стопли, да направи нещо, за да спре треперенето. Чувстваше се така, сякаш беше болен от грип. Беше слаб и всичко, което виждаше и чуваше, беше малко като на сън. Но тежестта в главата и гърдите беше по-голяма, отколкото при всяка друга болест, за която си спомняше. Надяваше се, че като пийне чай и похапне, щеше да може да мисли по-добре, да се опита да разбере какво се беше случило в болницата.
Жената дойде при леглото. Носеше телефона. Беше висока около 1,65, стройна, с мургаво лице, очертано от гъста черна коса, дълга до раменете. Скулите й бяха изпъкнали, а очите сини. Батат беше готов да се обзаложи, че в жилите й тече латвийска кръв. Тя му подаде слушалката.
— Някой иска да говори с вас — каза жената на английски със силен акцент.
— Благодаря — отвърна Батат. Гласът му беше слаб и дрезгав. Той пое безжичния телефон. Не попита кой е. Скоро щеше да разбере.
— Ало? Дейвид Батат ли е? — попита гласът.
— Да…
— Дейвид, обажда се Пол Худ, директорът на Оперативния център.
— Пол Худ ли? — попита с недоумение Батат. От Оперативния център го бяха намерили чак тук и му се обаждаха, за да го питат за онази работа. — Сър, съжалявам за случилото — каза Батат, — но не знаех, че Анабел Хемптън работи с…
— Не става дума за кризата със заложниците в ООН — прекъсна го Худ. — Дейвид, чуй ме. Имаме основания да смятаме, че това, което се случи с теб и колегите ти, е работа на АНС.
На Батат му беше нужно малко време, за да схване какво му беше казал Худ.
— Искате да кажете, че те са искали да бъдем убити? Защо?
— Не мога да ти кажа сега — отвърна Худ. — За момента важното е, че си извън опасност.
Младата жена влезе с чаша чай. Постави я на нощната масичка до леглото. Батат се повдигна на лакът, за да седне. Тя му помогна, подхващайки го със силните си ръце, и буквално го повдигна от леглото.
— Това, което искам да знам, е следното — продължи Худ. — Ако успеем да открием Харпунджията, смяташ ли, че би могъл да ни помогнеш да го заловим?
— Ако има начин да се докопам до Харпунджията, аз съм готов на всичко — каза Батат. Самата мисъл го накара да се оживи.
— Добре — каза Худ, — работим заедно с една руска разузнавателна служба по въпроса. Не знам кога ще имаме допълнителна информация, но когато я получим, ще съобщя на теб и на новия ти партньор.
Батат погледна към младата жена. Тя стоеше в кухнята и нареждаше пържените яйца в две чинии. При последната му оперативна задача руснаците бяха врагове. Всичко това беше много странно.
— Преди да прекъсна, има ли нещо друго, което би могъл да ми кажеш за Харпунджията? — попита Худ — Нещо, което може да си видял или чул, докато си го търсел, нещо, което може да са казали Моор или Томас?
— Не — отвърна Батат. Той отпи глътка чай. Беше по-силен, отколкото беше свикнал. Подейства му като доза адреналин. — Всичко, което знам, е, че някой ме стисна отзад за гърлото. В следващия момент се намерих на земята. Що се отнася до Моор и Томас, те също бяха озадачени, както и аз.