— Майкъл, добре ли си?
Той гневно я изгледа. Никога не го беше виждала толкова ядосан и… объркан, беше думата, която й дойде наум. Това много я изплаши.
— Майкъл, какво има?
Той погледна към огледалото. Погледът му омекна, а ръцете му се отпуснаха. Започна да диша по-леко. След това бавно се отпусна в стола от орехово дърво пред тоалетната масичка.
— Няма нищо — каза той. — Добре съм.
— Не изглеждаш добре — настоя тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Преди миг изглеждаше така, сякаш искаше да захапеш някого — каза му Меган.
Той поклати глава.
— Това просто беше остатъчна енергия от моите упражнения.
— Твоите упражнения? Мислех, че си бил на съвещание.
— Тъкмо правех изометрични упражнения — каза й той. — Сенатор Самюел ги прави по десет минути всяка сутрин и вечер. Казва, че помагат много за освобождаване от напрежението, когато нямаш възможност да отидеш в гимнастическия салон.
Меган не му повярва. Съпругът й бързо се потеше, когато правеше физически усилия. Челото и горната му устна бяха сухи. Тук ставаше нещо друго. През последните няколко дни се държеше все по-дистанцирано и това беше започнало да я плаши.
Тя пристъпи напред, застана до него и докосна лицето му.
— Нещо те безпокои, уважаеми — рече тя. — Сподели го с мен.
Президентът я погледна.
— Няма нищо — успокои я той. — Последните два дни бяха много напрегнати, това е.
— Имаш предвид телефонните обаждания през нощта…
— Тях, а и всичко останало, което става — рече президентът.
— По-зле ли е от обикновено?
— В някои отношения да.
— Искаш ли да разговаряме за това?
— Не точно сега — каза той и пресилено се усмихна. Плътният му глас беше възстановил част от силата и увереността си, а в очите му заиграха пламъчета. Президентът хвана ръцете й и се изправи. Беше висок близо метър и деветдесет. Погледна надолу към нея.
— Красива си.
— Благодаря — рече Меган. — Обаче ти продължаваш да ме безпокоиш.
— Недей — настоя той. Погледна вдясно. Там имаше полица със златен часовник, принадлежал на Томас Джеферсън. — Закъснявам. — По-добре ще е да се приготвя.
— Ще те почакам — каза му тя. — Няма да е зле да направиш нещо за очите си.
— За очите ми ли? — зачуди се той и погледна към огледалото. Беше станал по-рано от нея тази сутрин и очите му бяха много кръвясали. За човек, на чиито плещи лежеше толкова голяма отговорност, не беше добре да изглежда слаб или уморен.
— Не спах много добре през нощта — рече той, като докосваше и потупваше кожата около очите си. — Няколко капки ще оправят нещата. — Президентът се извърна към жена си и нежно я целуна по челото. — Всичко ще бъде наред, обещавам — каза той, усмихна се отново и й обърна гръб.
Меган го наблюдаваше как бавно се отправя към банята и затваря вратата след себе си. Чу го да пуска душа. Ослуша се. Обикновено Майкъл си тананикаше стари рокове, когато беше под душа. Понякога дори пееше. Тази вечер пазеше мълчание.
За първи път от дълго време Меган не повярва на това, което й беше казал съпругът й. Никой политик не беше напълно откровен пред хората. Понякога те трябваше да казват това, което гласоподавателите и политическите им съперници искат да чуят. Обаче вътре в себе си Майкъл беше честен човек, поне към Меган. Когато тя го погледнеше в очите, знаеше дали крие, или не крие нещо. Когато криеше, Меган обикновено го дразнеше и го караше да й каже какво е то.
Обаче днес не го направи и това много я обезпокои. Изведнъж се почувства много изплашена за него.
Върна се бавно към собствения си будоар. Сложи си ръкавиците и се опита да се концентрира върху онова, което й предстоеше да прави през следващите четири часа. Трябваше да бъде приветлива домакиня. Да бъде внимателна и любезна със съпругите на делегатите. Поне щеше да е сред хора, които не познава. По-лесно можеше да скрие чувствата си, когато беше сред непознати. Нямаше да разберат, че се преструва.
Тя просто щеше да играе.
Меган влезе обратно в спалнята. От страната на леглото й имаше малка, кръгла масичка от махагоново дърво от началото на деветнадесети век. Взе папката, оставена от нейната секретарка, и прегледа списъка на гостите, като обръщаше особено внимание на имената на чуждестранните делегати и техните жени. До всяко име имаше фонетично указание и тя прочете имената на глас. Произнасянето им не затрудни първата дама. Езиците й се удаваха и тя възнамеряваше да стане преводачка, когато се срещна и се омъжи за съпруга си. Забавното е, че беше искала да работи за Обединените нации.