Одет попита възрастната жена дали би могла да й даде още малко шампоан. Усмихвайки се любезно, домакинката стана и отиде при една от количките. Докато беше с гръб, Одет взе едната връзка. Жената се върна с три малки бутилки шампоан. Попита Одет дали има нужда от нещо друго, но тя отговори отрицателно и й благодари. Върна се във фоайето и отиде при телефонните будки, които бяха наредени в една ниша в дъното.
Докато вървеше, мобилният й телефон иззвъня. Бързо влезе в една от будките, затвори вратата и чак тогава се обади.
Орлов й каза, че неговите хора са успели да влязат в компютъра на хотела и че възможностите са пет. Одет си записа имената и номерата на стаите.
— Можем да стесним още малко кръга — каза й Орлов. — Ако някой иска да напусне бързо страната, ще каже, че е от страна, чиито граждани азербайджанците не биха искали да се мотаят наоколо.
— Иранец — рече Одет.
— Не — възрази Орлов. — Иранците могат и да бъдат арестувани. По-вероятно е да се представи за руснак. В хотела те са двама.
Одет каза, че би могла да стесни още повече кръга, като провери дали са водени разговори от телефона на стаята.
— Добре разсъждаваш — каза Орлов. — Изчакай, докато проверяваме. Одет, има и още нещо.
Тя усети как стомахът й се сви. В гласа на генерала имаше нещо.
— Преди няколко минути говорих с господин Батат — каза Орлов.
Одет се почувства така, сякаш беше връхлетяла внезапно върху дебел клон, паднал на земята. Устремът й секна и в главата й нещо започна да пулсира. Мислеше, че беше постъпила правилно, като беше оставила у дома болния човек. Обаче не се беше подчинила на заповедта и не знаеше какво да каже в своя защита.
— Американецът е на път към хотела — продължи спокойно генерал Орлов. — Казах му да те потърси във фоайето. Преди да се опиташ да се справиш с твоя човек, ще трябва да го изчакаш. Разбра ли, Одет?
— Да, господине — отговори тя.
— Добре.
Одет остана да чака, докато хората на Орлов проверяват списъка с регистрациите в хотела. Дланите й се изпотиха не толкова от притеснение, а от това, че я бяха хванали. По природа беше честна жена и държеше на доверието на Орлов. Надяваше се, че той разбира защо беше излъгала. Не беше само за да предпази Батат. Сама можеше да се концентрира по-добре върху изпълнението на задачата, отколкото в компанията на болния мъж.
Според сведенията в компютъра на хотела двама от петимата мъже гости не бяха водили разговори от телефоните на стаите си. Един от тях беше Иван Ганиев — по националност руснак. Орлов й каза, че хората му проверяват и данните в компютъра за почистването на стаите. Според последното съобщение, което беше с вчерашна дата, стаята на Ганиев номер 310 не беше чистена три дни и той беше вътре.
Междувременно Орлов потърси данни за човека с помощта на своя компютър. Те бързо се появиха.
— Ганиев е консултант по телекомуникации, който живее в Москва. Проверяваме адреса му, за да сме сигурни, че не е фалшив. Изглежда, че няма постоянно назначение на работа — каза Орлов.
— Значи няма откъде да проверим личното му досие и биографията му — отбеляза Одет.
— Точно така — съгласи се Орлов. — Регистриран е в Централното техническо бюро за даване на разрешителни, но е известно, че те могат да се вземат и чрез подкуп. Ганиев няма семейство в Москва, няма постоянна месторабота и си получава пощата в пощенска кутия.
В това има логика, помисли си Одет. В пощенската му кутия не се струпваха писма и вестници, а така съседите му не можеха да разберат дали е в града или отсъства.
— Почакай, намерихме адреса му — рече Орлов. За момент той замълча. После каза: — Той е. Трябва да е той.
— Защо мислите така?
— Жилището на Ганиев е на една пресечка от Киевската станция на метрото — каза й Орлов.
— Което означава…?
— Точно там загубихме следите на Харпунджията при други два случая — каза Орлов.
В този миг Батат влезе във фоайето. Изглеждаше така, както Виктор някога след десетрундов боксов мач в армейско аматьорско състезание. Едва се държеше на крака. Той видя Одет и се отправи към нея.
— Изглежда, че това е нашият човек — каза тя. — Ще действаме ли според плана?
Това беше най-трудната част от работата на разузнавача. Да вземе решение на живот и смърт, базиращо се на едно логично предположение. Ако генерал Орлов беше сгрешил, щеше да загине невинен човек. Нямаше да е нито първият, нито последният. Националната сигурност не беше застрахована от грешки. Обаче ако беше прав, можеше да бъде спасен животът на стотици хора. Освен това имаше и възможност Харпунджията да бъде заловен и предаден на азербайджанските власти. Дори и това да можеше да стане, при подобна възможност имаше два проблема. Първият беше, че азербайджанците щяха да разберат коя в действителност беше Одет, а по-лошото беше, че те можеха да не пожелаят да екстрадират Харпунджията. Той беше нападнал иранска петролна платформа, руски сгради и американски посолства. Азербайджанците можеха да пожелаят да се разберат с него. Да го освободят срещу съгласието му да им сътрудничи и да им помогне в извършването на някоя тяхна тайна операция. Москва не можеше да си позволи такъв риск.