— И всичко това започва от Харпунджията или от този, който го е наел — рече Худ.
— Айзенхауер пръв използва метафората с ефекта на доминото през 1954 година — припомни Хърбърт. — Тогава той заяви: „Да речем, че имаш поредица от плочки. Събориш ли първата, последната ще падне много бързо.“ Каза го във връзка с Виетнам, но аналогията е валидна и за случая.
Хърбърт беше прав. На ефекта на доминото можеше да се разчита и плочките можеха много бързо да паднат една след друга. Единственият начин това да не стане е да успееш да разместиш навреме няколко от тях.
След като затвори телефона, Худ си наля кафе, седна на един от кожените столове и набра номера на Сергей Орлов. Прясното черно кафе внесе живителна струя в тялото му. В тази бъркотия дори и мимолетната почивка беше от огромно значение.
Генералът му съобщи последните новини около Харпунджията. Худ усети напрежението в гласа на руснака, докато той му обясняваше какъв е обшият план. Худ напълно споделяше безпокойството му. Тревожеше се за агентката си Одет и горещо желаеше да бъде сложен веднъж завинаги край на кариерата на зловещия терорист. Беше му се случвало да изпадне в подобна ситуация и беше победил, но беше претърпял и загуби. Тази работа не беше като по филмите, в които положителният герой при всички случаи печели.
Худ продължаваше да разговаря по телефона с генерал Орлов, когато вратата се отвори. Погледна нататък.
Беше Джак Фенуик. Времето за размисъл беше свършило.
Шефът на АНС влезе и затвори вратата след себе си. Правителствената зала беше голяма, но изведнъж като че ли стана малка и тясна.
Фенуик отиде при машината за кафе и си наля една чаша. Худ почти привършваше разговора. Приключи колкото може по-бързо, но без да създава впечатление, че е припрян. Не искаше Фенуик да чуе за какво става дума. Същевременно не желаеше да покаже на шефа на АНС и следа от отчаяние.
Затвори телефона. Отпи глътка кафе и погледна към Фенуик. Черните очи на последния се взираха в него.
— Надявам се, че нямаш нищо против — рече Фенуик. Той посочи към кафето.
— Защо ще имам? — каза Худ.
— Не знам, Пол — рече Фенуик и сви рамене. — Понякога хората започват да си пазят нещата. Между другото, кафето е добро.
— Благодаря.
Фенуик седна на ръба на масата само на метър от Худ.
— Правим малка почивка — каза той. — Президентът чака да пристигнат членовете на Съвета на началник-щабовете и държавният секретар, преди да вземе решение по каспийската криза.
— Благодаря за сведението.
— Няма защо — рече Фенуик. — Мога да ти дам нещо повече от това уведомление — продължи той. — Мога да ти предложа и една прогноза.
— Така ли?
Фенуик уверено поклати глава.
— Президентът ще реагира с военни мерки, и то енергично. Длъжен е.
Както от Оперативния център, така и в АНС имаха достъп до снимките от шпионските спътници, изпращани от Националното бюро за разузнаване. Без съмнение и Фенуик беше уведомен за действията на руснаците.
Худ стана, за да си налее още кафе. Спомни си какво си беше мислил само преди няколко минути.
Единственият начин да се попречи на плочките от доминото да не паднат беше да разместиш навреме няколко от поредицата.
— Въпросът не е какво ще направи президентът, а какво ще направи страната. Какво ще направим ние — каза Фенуик.
— Затова ли дойдохте тук? Да разберете това?
— Дойдох тук да се поразтъпча — каза Фенуик. — Обаче след като заговорихме за това, ми е любопитно. Какво ще направиш ти?
— Относно какво? — попита Худ, докато си наливаше още кафе.
Танцът започна. Всеки внимаваше какво ще каже.
— За сегашната криза — отвърна Фенуик. — Какво ще бъде твоето участие в нея?
— Ще гледам да си свърша работата — каза Худ.
Или го подценяваха, или го заплашваха. Не можеше да определи кое от двете. А и не го интересуваше.
— И как си я представяш? — попита Фенуик.
— Работата ми е да преодолявам кризи — каза Худ, поглеждайки към Фенуик. — Но в момента я виждам като нещо повече. Виждам я в това да разбера истината, която стои зад сегашната криза, и да изложа фактите за нея пред президента.
— И каква е тази истина? — попита Фенуик. Въпреки че изражението му не се промени, в гласа му се усещаше известна надменност. — Очевидно не си съгласен с това, което му казваме господин Гейбъл, вицепрезидентът и аз.
— Не, не съм — потвърди Худ. Трябваше да внимава. Част от това, което се канеше да каже, беше истина, но другата част беше блъф. Ако бъркаше, значи биеше фалшива тревога. За Фенуик нямаше значение какво ще каже Худ, но той можеше да го използва, за да подкопае доверието на президента в него.