Обаче само ако Худ наистина грешеше.
— Току-що ме уведомиха, че сме заловили Харпунджията в хотел „Хаят“ в Баку — каза той. Трябваше да представи това намерение като свършен факт. Не искаше Фенуик да се обади в хотела и да предупреди терориста.
— В такъв случай това определено е работа на Харпунджията, нали? — каза Фенуик. Той отпи глътка кафе и я задържа в устата си. Худ не наруши мълчанието. След дълга пауза Фенуик преглътна. — Радвам се — каза накрая той без особен ентусиазъм. — Така американците ще се страхуват от един терорист по-малко. Как успяхте да го заловите? Чрез Интерпол, ЦРУ или ФБР? Те се опитват да го хванат вече повече от двадесет години.
— Следим го от няколко дни — продължи Худ. — Следяхме го и подслушвахме телефонните му разговори.
— Кои ние?
— Група, съставена от Оперативния център, ЦРУ и външни източници. Обединихме усилията си, когато чухме, че Харпунджията е в района. Успяхме да го подмамим, като използвахме за примамка един агент на ЦРУ.
Худ можеше да спомене за ролята на ЦРУ, тъй като вероятно тъкмо Фенуик беше уведомил Харпунджията за Батат.
Фенуик продължи да гледа Худ.
— Значи пипнахте Харпунджията — каза той. — А какво общо има той с истината за това, което става в момента? Знаеш ли нещо, което на мен не ми е известно?
— Явно е, че някой е помогнал на Харпунджията за онова, което се случи в Каспийско море — каза Худ.
— Това не ме изненадва — рече Фенуик. — Харпунджията е готов да работи за всеки.
— Дори и за нас — каза Худ.
Фенуик се стресна, когато чу думите му. Съвсем леко, но достатъчно, за да може Худ да забележи.
— Уморен съм и нямам време да играя на гатанки — оплака се Фенуик. — Какво искаш да кажеш?
— В момента го разпитваме — продължи Худ. — Изглежда, че е склонен да ни каже кой го е наел срещу ограничена амнистия.
— Разбира се, че ще е готов — каза пренебрежително Фенуик. — Това копеле вероятно ще е готово да каже какво ли не, за да си спаси задника.
— Възможно е — съгласи се Худ. — Но защо да лъже, след като само истината може да му спаси живота?
— Защото той е извратено копеле — каза ядосано Фенуик. Шефът на АНС хвърли чашката от кафето в кошчето за боклук под кафемашината и стана от масата. — Няма да ти позволя да даваш съвети на президента, основаващи се на показанията на един терорист. Предлагам ти да си вървиш вкъщи. Работата ти тук приключи.
Преди Худ да може да отговори каквото и да било, Фенуик излезе от залата и затвори вратата след себе си. Стаята сякаш възстанови нормалните си размери.
Худ не вярваше, че Фенуик се безпокои, че президентът може да бъде заблуден. Не вярваше също, че шефът на АНС е просто преуморен и затова просто не можеше да се владее. Вярваше, че е бил много близо до разкриването на отношения, които Фенуик беше положил големи усилия да скрие.
Това бяха отношения на един президентски съветник от висш ранг с терорист, помогнал му да разпали една война.
48.
Баку, Азербайджан
Вторник, 10,47 часа
Когато Дейвид Батат беше на шест години, заболя от заушки и беше много зле. Едва преглъщаше, а коремът и бедрата го боляха при всяко движение. Това не беше голям проблем, защото Дейвид беше прекалено слаб, за да се движи.
Сега Батат също се чувстваше прекалено слаб, за да се движи, а когато се опитваше, усещаше болки. Не само в гърлото и корема, но и в краката, ръцете, раменете и гърдите. Каквото и да му беше инжектирало онова копеле Харпунджията, то го обезсилваше. Но по някакъв начин и му помагаше. Болката го държеше буден и нащрек. Приличаше на зъбобол, обхванал цялото му тяло. Цялата енергия, която сега Батат успяваше да изцеди от себе си, идваше от яда му. Яд за това, че Харпунджията го беше издебнал от засада и го беше обезсилил. А сега към него се прибавяше и гневът, че терористът индиректно беше отговорен и за смъртта на Томас и Моор.
Слухът на Батат беше притъпен, а и от време на време трябваше да примигва, за да вижда по-ясно. Въпреки това следеше внимателно всичко, което го заобикаляше. Асансьорът беше със зелен килим и с полирани медни дръжки. На тавана имаше цяла редица малки ярки електрически крушки. В дъното имаше авариен изход и до него скрита видеокамера.
Вътре бяха само двамата с Одет. Когато стигнаха третия етаж, излязоха навън. Одет хвана ръката на Батат, сякаш бяха млада двойка, която си търси стаята.