Одет не дишаше, когато влезе в коридора. Вратата на банята беше от дясната й страна. Тя се обърна натам и погледна вътре. На полицата до мивката имаше тоалетни принадлежности. Сапунерката беше отворена.
Погледна към леглото. Не беше разхвърляно, въпреки че възглавниците бяха разместени. Видя един куфар върху рафта за багажа, но не забеляза обувките на Харпунджията. Може би беше навън.
— Нещо тук не е наред — рече Одет.
— Какво искаш да кажеш?
— Този сак на рафта не е нашият — отговори тя.
Батат застана зад нея. Огледа се.
— Значи съм бил прав — каза той. — Това не е нашата стая.
— Тогава защо ключът стана за нея? — попита Одет.
— Хайде да се върнем долу и да разберем — подкани я Батат. Той продължи да се оглежда.
— Може прислужникът да е сбъркал и да е настанил тук някой друг — предположи Одет.
Изведнъж Батат сграбчи Одет за лявото рамо, грубо я натика в банята и влезе след нея.
Одет се извърна и ядосана го изгледа. Обаче той сложи пръст пред устните си и се приближи плътно до нея.
— Какво има? — прошепна тя.
— Той е тук — каза тихо Батат.
— Къде?
— На пода, зад леглото — отвърна Батат. — Видях отражението му върху металното табло.
— Въоръжен ли е?
— Не можах да видя — каза Батат. — Предполагам, че е.
Одет хвърли сакото си на пода. Нямаше вече нужда да крие пистолета. Батат беше застанал на няколко крачки от нея близо до вратата. В този миг тя видя едно малко кръгло огледало, окачено на стената от дясната му страна. Дойде й идея.
— Подръж това — прошепна тя и подаде пистолета на Батат. Свали огледалото от поставката и отиде при вратата. Застанала на колене, тя внимателно поднесе огледалото навън в коридора. Постави го под такъв ъгъл, че да може да вижда под леглото.
Там нямаше никой.
— Измъкнал се е — каза тихо тя.
Бутна огледалото малко по-навътре, за да види повече от стаята. В ъглите нямаше никой, а и не се виждаше някой да се беше скрил зад завесите.
— Той със сигурност не е тук — каза тя.
Батат приклекна зад нея и погледна в огледалото. Одет се запита дали болният й партньор наистина беше видял нещо, или поради високата температура имаше халюцинации.
— Чакай малко — каза Батат. — Премести огледалото така, че да виждаме края на леглото.
Одет го послуша. Видя се, че завесите леко мърдат като от слаб вятър.
— Прозорецът е отворен — каза Одет.
Батат се изправи. Влезе на пръсти в стаята и се огледа.
— По дяволите!
— Какво? — попита Одет и също се изправи.
— Под завесата има въже. Копелето е излязло през…
Внезапно Батат се обърна и бързо влезе в банята.
— Залегни! — извика той, дръпна грубо Одет и я повали на пода. Той също се снижи до нея зад пластмасовата вана. Бързо метна сакото й върху главите им и остана да лежи така до нея, сложил ръка върху гърба й.
В този миг стаята се освети от жълточервен пламък. Чу се свистене от рязкото нагряване на въздуха. След секунда пламъкът изчезна, оставяйки сладникава миризма, примесена с тази от изгорял килим и плат. Аларменото устройство в стаята, което сигнализираше за наличието на дим, започна рязко да пищи.
Одет махна сакото от главите им и застана на колене.
— Какво стана? — извика тя.
— На бюрото имаше ТКК — отвърна Батат.
— Какво?
— ТКК — повтори той и скочи на крака — Терорист в консервена кутия. — Хайде… трябва да се махнем оттук.
Батат й помогна да се изправи. Тя грабна сакото си и двамата изскочиха в коридора. Батат затвори вратата и се отправи, олюлявайки се, към стая 312. Виждаше се, че едва се държи на краката си.
— Какво е терорист в кутия? — попита Одет.
— Напалм с бензинов възпламенител — каза Батат. — Прилича на крем за бръснене и не може да бъде открит от рентгеновите апарати по летищата. Трябва само да завъртиш капачката, за да се задейства, и бум! Дай ми ключа — каза той, когато стигнаха номер 312.
Батат отвори. Изпод вратата на съседната стая номер 310 вътре вече нахлуваше дим. Той отиде бързо до прозореца. Тежките завеси бяха дръпнати. Внимателно се наведе, за да погледне навън, без до го виждат отдолу. Одет застана зад него. Батат беше принуден да се подпре на стената, за да не падне. Погледнаха към пустия паркинг.
— Ето го там — каза Батат и посочи с ръка.
Одет се приближи още повече и погледна.
— Виждаш ли го? — попита Батат. — Онзи с бялата риза и сините дънки, който носи черна раница в ръка.
— Виждам го — каза Одет.
— Това е човекът, когото видях в стаята — рече той.
Значи това е Харпунджията, помисли си Одет. В отдалечаващата се бавно от хотела фигура на чудовището нямаше нищо необикновено. Обаче в непринуденото му държане имаше нещо още по-зловещо. От пожара, който беше предизвикал, за да прикрие бягството си, можеха да загинат хора. Него обаче не го интересуваше. На Одет й се прииска да го застреля оттам, където беше застанала.