[Kodirane UTF-8]
Том Кланси
Разделяй и владей
Тъмни сили в Държавния департамент предизвикват напрежение между Иран и бившата съветска република Азербайджан с цел да разпалят война, за да увеличат собствената си власт и печалби.
Заговорниците решават да вдигнат залога, като свалят президента на Съединените щати. В съответствие с пъкления си план те го убеждават, че е умствено нестабилен, и са на път да извършат мълчалив държавен преврат.
Пол Худ и хората от Оперативния център…
… ще влязат в бясна надпревара с времето…
… ще предотвратят войната…
… ще спасят честта на президента и ще разобличат предателите…
ПРОЛОГ
Вашингтон
Неделя, 13,55 часа
Двамата мъже на средна възраст седяха в кожени кресла в един ъгъл на кабинета, облицован с дървена ламперия. Той се намираше в по-тихия край на масивна къща, издигаща се на авеню „Масачузетс“. Завесите бяха спуснати, за да предпазят картините, рисувани преди векове, от преките слънчеви лъчи на ранния следобед. Единствената светлина идваше от слабия огън, който тлееше в камината. Той разнасяше из стария кабинет лек мирис на изгоряло дърво.
Единият мъж беше висок, възпълен и небрежно облечен, с оредяла прошарена коса и остри черти на лицето. Той пиеше кафе без мляко от голяма синя чаша, загледан в единствения лист хартия в една зелена папка. Другият, който седеше срещу него с гръб към библиотеката, приличаше на булдог, беше облечен в костюм с жилетка и имаше червеникава, подстригана по съвременната мода коса. Държеше празна чаша, която малко преди това беше пълна до горе с уиски. Седеше с кръстосани крака, като поклащаше нервно единия, а от бузите и брадичката му си личеше, че се беше обръснал набързо и доста несръчно.
По-високият затвори папката и се усмихна.
— Чудесен коментар. Направо без грешка.
— Благодаря — отвърна червенокосият. — Джин го бива много в писането. — Той бавно се размърда и се наведе напред, а коженото кресло изскърца под тежестта му. — Неговият материал и инструктажът този следобед наистина ще ускорят нещата. Сигурно си наясно с това, нали?
— Разбира се — отвърна по-високият мъж. Остави чашата с кафе върху една малка масичка, стана, отиде до камината и взе ръжена. — Това плаши ли те?
— Малко — призна червенокосият.
— Защо? — попита другият и хвърли папката в огъня. Тя бързо пламна. — Следите ни са заличени.
— Не се тревожа за нас. Всичко си има цена — каза тъжно червенокосият.
— И преди сме говорили за това — продължи по-високият. — Онези от Уолстрийт ще бъдат много доволни. Хората ще се съвземат. А на чуждите сили, които се опитат да се възползват от ситуацията, ще им се иска да не са го правили. — Той побутна горящата папка с ръжена. — Джак проследи психологическите моменти. Знаем къде се крият всички потенциални опасности. Ще пострада единствено човекът, който създаде проблема, а и той ще се оправи. По дяволите, та той ще направи много повече от това. Ще пише книги, ще държи речи, ще спечели милиони.
Думите на по-високия прозвучаха подчертано равнодушно, обаче червенокосият знаеше, че не е така. Познаваше другия мъж от близо тридесет и пет години, откакто бяха служили заедно във Виетнам. Бяха се сражавали рамо до рамо в Хюе по време на офанзивата Тет*. Отбраняваха един склад с муниции, след като останалите от взвода бяха убити. И двамата обичаха страстно родината си и това, което правеха, беше израз на тази много голяма любов.
[* Виетнамската Нова година по лунния календар. — Бел.прев.]
— Какви са новините от Азербайджан? — попита по-високият.
— Всички са по местата си. — Червенокосият погледна часовника си. — Ще наблюдават зорко обекта и ще покажат на човека какво трябва да направи. В продължение на седем часа не очакваме да има нов доклад.
По-високият кимна. Настъпи кратко мълчание, нарушавано само от пращенето на горящата папка.
Червенокосият въздъхна, остави чашата си на масичката и стана.
— Трябва да се подготвиш за инструктажа. Нуждаеш ли се от още нещо?
По-високият разбута изгорялата папка и от нея остана само пепел. След това остави ръжена на мястото му и погледна към червенокосия.
— Да — каза той. — Искам да се отпуснеш. Има само едно нещо, от което трябва да се страхуваме.
— От самия страх — рече, усмихвайки се с разбиране, червенокосият.
— Не — каза другият. — От паниката и съмненията. Знаем какво искаме и знаем как да го постигнем. Ако запазим спокойствие и увереност, ще го имаме.
Червенокосият кимна в знак на съгласие. След това взе коженото дипломатическо куфарче, което стоеше зад креслото.
— Какво беше казал Бенджамин Франклин? Революцията от първо лице е винаги законна, като например нашата революция. Тя е незаконна само в трето лице, като например тяхната революция.
— Никога не съм чувал това — рече по-високият. — Добре казано.
Червенокосият се усмихна.
— Непрекъснато си повтарям, че това, което правим, е същото, каквото са правили някога дедите основатели. Сменяме една лоша форма на управление с по-добра.
— Точно така — съгласи се другият. — Сега искам да си отидеш вкъщи, да се отпуснеш и да гледаш някой футболен мач. Престани да се безпокоиш. Всичко ще бъде наред.
— Иска ми се и аз да бях така уверен.
— Франклин не беше ли казал също, че „на този свят нищо не е сигурно освен смъртта и данъците“? Направихме всичко по възможно най-добрия начин и всичко, което е по силите ни. Трябва да имаме доверие в това, което сме направили.
Червенокосият кимна.
Те си стиснаха ръцете и по-ниският си тръгна.
Зад голямо махагоново бюро пред кабинета работеше млада секретарка. Тя се усмихна на червенокосия, докато той минаваше по дългия, широк, покрит с килим коридор към външната врата.
Беше уверен, че работата ще бъде свършена. Наистина го вярваше. Но се съмняваше, че ще е толкова лесно да се държат под контрол последиците.
Не че има някакво значение, помисли си той в момента, когато един телохранител му отвори вратата и той излезе навън под слънчевите лъчи. Извади тъмни очила от джоба на ризата си и ги сложи. _Това трябва да се направи, и то сега._
Докато вървеше по павирания паркинг към колата си, червенокосият мъж се държеше здраво за мисълта, че когато са създавали тази страна, нейните основатели са извършвали много неща, които могат да се считат за държавна измяна. Той си помисли също за Джеферсън Дейвис и водачите на Юга, които създадоха Конфедерацията*, за да протестират срещу едно потисничество. Това, което той и хората му вършеха сега, не беше нито безпрецедентно, нито неморално.
[* Конфедерация на американските щати — съюз на единадесет южни щата, които се отделят от Съединените американски щати през 1860 и 1861 година. — Бел.прев.]
Обаче то беше опасно не само за тях, но и за страната и това щеше да продължава най-много да го плаши, докато поемеха твърдо контрола на държавата в свои ръце.
1.
Баку, Азербайджан
Неделя, 23,33 часа
Дейвид Батат погледна нетърпеливо часовника си. Закъсняваха с три минути. _Но това не е причина за безпокойство_, каза си енергичният американец. Хиляди неща може да са ги забавили, но те ще бъдат тук. Ще пристигнат с катер или с моторница. Възможно е тя да бъде спусната от друг кораб, а може и да дойде откъм кея, който отстоеше на около четиристотин метра вдясно от него. Обаче ще пристигнат.
_По-добре ще е вече да са тук_, помисли си той. Не можеше да си позволи да се издъни втори път. Въпреки че първият гаф не беше по негова вина.
Четиридесет и три годишният Батат беше шеф на едно малко оперативно бюро на ЦРУ в Ню Йорк, което се намираше точно срещу сградата на Обединените нации. Той и малкият му екип отговаряха за електронния SOS — интонирането на шпиони. Наблюдаваха чужди „дипломати“, които използваха своите консулства като бази за шпионаж и наблюдение. Батат отговаряше и за дейността на една млада агентка на име Анабел Хамптън.
Преди десет дни той беше пристигнал в американското посолство в Москва. ЦРУ правеше изпитания в комуникационния център на една връзка със супермодерен сателит за подслушване. Ако сателитът можеше да подслушва Кремъл, тогава ЦРУ възнамеряваше да го използва и в Ню Йорк за по-ефикасно подслушване на чужди консулства. Но докато Батат беше в Москва, Анабел помогна на група терористи да проникнат в Обединените нации. Особено болезнено беше това, че младата жена го беше направила за пари, а не от принципни съображения. Батат можеше да уважи постъпката на един заблуден идеалист, но не и на най-обикновен мошеник.