Затова Барони направи проверка на държавните регистрационни номера на колите за служебно ползване. Такива данни се пазеха в случай, че някой дипломат бъде отвлечен. Шефът на Агенцията за национална сигурност винаги ползваше една и съща кола, когато пристигнеше в Ню Йорк. Барони откри регистрационния й номер и помоли своя приятел, детектива Стийв Мичел, да се опита да открие колата на улицата. След това тя намери номера на електронния пропуск, който стоеше на предното стъкло. С него колата можеше да влиза с минимално забавяне в паркингите на посолствата и на други държавни учреждения. Това оставяше по-малко време на потенциалните убийци да организират засади.
Този номер не беше регистриран в никой американски контролен пункт, които изпращаха веднага такава информация на органите за сигурност на Държавния департамент. Това означаваше, че Фенуик посещава чуждестранни посолства. Над сто страни също изпращаха само след минути тази информация на органите на сигурността. Повечето от тях бяха верни съюзници на Съединените щати, както Великобритания, Япония и Израел. Фенуик още не ги беше посетил. Тя използва секретен имейл, за да уведоми Роджърс за местата, които Фенуик не беше посетил.
И изведнъж, малко след четири часа следобед, й се обади детектив Мичел. Една от неговите патрулиращи коли беше забелязала служебния автомобил на шефа на АНС да тръгва от сградата с номер 622 на Трето авеню. Това беше близо до Четиридесет и втора улица. Барони провери адреса в указателя за чуждестранните мисии.
Обитателят я изненада.
15.
Вашингтон
Понеделник, 16,03 часа
Пол Худ пристигна при западното крило на Белия дом в четири часа. Още преди да бъде проверен от охраната на входа, един президентски стажант пристигна, за да го придружи до Овалния кабинет. Худ предположи, че младежът е тук от няколко месеца. Като повечето стажанти с по-дълъг стаж спретнатият млад човек имаше леко наперен вид. Малко над двайсетгодишен, той вече работеше в Белия дом. Служебната значка с името му на ревера беше неговият коз пред жените в бара, пред приказливи съседи в самолета и пред братя и братовчеди, когато си отиваше у дома в отпуск. Каквото и да говореха и да правеха другите, той всеки ден имаше работа с президента, вицепрезидента, правителството и лидерите на Конгреса. Докосваше се до истинската власт, контактуваше с обществото, движеше се пред очите и ушите на всички медии, където някоя небрежно изпусната дума или жест дори на хора като него можеха да причинят събития, които ще дадат своето отражение върху историята. Худ си спомни, че до голяма степен се беше чувствал така като младеж, когато работеше в Лос Анджелис при губернатора на Калифорния. Можеше да си представи колко по-осезаемо това момче се чувстваше така, сякаш е в центъра на вселената.
Овалният кабинет се намираше в далечния югоизточен ъгъл на западното крило. Худ последва младия човек в мълчание, докато минаваха през оживените коридори и покрай хора, които не се чувстваха особено важни. Имаха изражение и поведение на пътници, много закъснели за самолета. Худ премина край кабинетите на съветника по националната сигурност и на вицепрезидента, след това зави на изток и отмина кабинета на секретаря по печата. После свиха на юг покрай правителствената зала. През цялото време вървяха, без да разговарят. Худ се запита дали младежът не му говори, защото се чувства тук като собственик или защото той не е достатъчно важна личност и не си струва да се разговаря с него. Реши да оправдае предположенията му.
Кабинетът след правителствената зала принадлежеше на госпожа Лей. Тя седеше зад бюрото си. Зад нея беше единствената врата, която водеше към Овалния кабинет. Стажантът се извини и си тръгна. Худ и високата белокоса президентска секретарка се поздравиха усмихнати.
Госпожа Лей беше от Тексас. Имаше желязно търпение, достойнство и суховато, не особено добро чувство за хумор за пазител на главната порта. Съпругът й беше покойният сенатор Титус Лей, легендарният говедар.
— Президентът ще закъснее с няколко минути — рече госпожа Лей. — Тъкмо да ми разкажеш как си.
— Справям се някак — рече Худ. — А вие?
— Аз съм добре — отвърна тя сдържано. — Имам сили за десет души, защото сърцето ми е чисто.
— Чувал съм този израз някъде — каза Худ, като се приближи до бюрото на секретарката.
— Принадлежи на лорд Тенисън — обясни тя. — Как е дъщеря ти?
— Тя също е силна — отвърна Худ. — Ужасно много хора й помагат.
— Не се и съмнявам — рече Лей все още усмихната. — Обади ми се, ако има нещо, което мога да направя.
— Непременно — каза Худ. Той се вгледа в сивите й очи. — Всъщност има нещо, което можете да направите за мен.
— И какво е то?
— Ще си остане ли между нас?
— Разбира се — увери го тя.
— Госпожо Лей, президентът изглежда ли ви добре? — попита той.
Усмивката на жената изчезна. Тя сведе очи.
— Тази среща за това ли е?
— Не — отвърна Худ.
— Кое те кара да ми зададеш такъв въпрос?
— Близки негови хора са обезпокоени — каза Худ.
— И помолиха тебе да рискуваш и да разбереш каква е работата?
— Чак такава задача не ми е поставяна — отвърна Худ, а в това време мобилният му телефон иззвъня. Той бръкна в джоба на сакото си и отговори.
— Пол е.
— Пол, обажда се Майк.
— Какво има? — След като Роджърс го търсеше тук, значи беше нещо важно.
— Обектът е видян да излиза преди три минути от иранското представителство в ООН.
— Знае ли се къде е бил през останалото време? — попита Худ.
— Не — рече Роджърс. — Работим по въпроса. Очевидно колата му не е спирала пред никое от посолствата на нашите главни съюзници.
— Благодаря — каза Худ. — Обади ми се, ако откриеш нещо друго.
Худ затвори и сложи телефона в джоба си. Странно. Президентът обяви инициатива в рамките на ООН, а едно от първите посещения на съветника по националната сигурност е в иранското представителство. В това нямаше логика, след като Иран бе считан за един от спонсорите на тероризма.
Вратата на Овалния кабинет се отвори.
— Госпожо Лей, ще ми направите ли една услуга?
— Да.
— Можете ли да разберете какви срещи е имал в Ню Йорк Джак Фенуик?
— Фенуик? Защо?
— Той е една от причините, поради които ви зададох предишния въпрос — отвърна Худ.
Госпожа Лей го изгледа.
— Добре. Искаш ли справката, докато си при президента?
— Колкото е възможно по-скоро — каза Худ. — Като разберете номера на файла, кажете ми и какво още има в него. Не са ми нужни конкретни документи, а само датите, когато са били заведени.
— Добре — каза тя. — А, Пол, това, за което ме попита преди. Забелязвам промяна.
Той й се усмихна.
— Благодаря. Ако има някакъв проблем, ще го разрешим бързо и безшумно, какъвто и да е той.
Тя кимна и се обърна към компютъра си, а в този момент вицепрезидентът излезе от Овалния кабинет.
Чарлс Котън беше висок, пълен мъж с бледо лице и оредяла коса. Усмихна се и се ръкува сърдечно с Пол, но не спря да поприказват. Госпожа Лей натисна бутона на вътрешната уредба. Президентът отговори. Тя му каза, че е пристигнал Пол Худ, и той я помоли да го покани вътре. Худ заобиколи бюрото и влезе в Овалния кабинет.
16.
Баку, Азербайджан
Вторник, 0,07 часа
Дейвид Батат лежеше на паянтовото походно легло и се взираше в тъмния таван на влажния склад в сутерена. Пат Томас спеше по гръб в походно легло в другия край на малката стая и дишаше леко и равномерно. Обаче Батат не можеше да заспи.
Вратът още го болеше и беше ядосан на себе си, че беше позволил да го нокаутират. Но не това го държеше буден. Преди да заспи, Батат беше прегледал сведенията, които ЦРУ беше получило за Харпунджията, и сега те не излизаха от главата му. Всички указания, включително и това на надежден очевидец, сочеха, че точно той беше терористът, с когото на „Рахел“ имаха среща. И ако беше така, ако Харпунджията беше минал през Баку на път за някъде другаде, Батат беше дълбоко обезпокоен от един въпрос: защо съм още жив?