Пристигнаха в заспалия Качмас малко преди 4,30 часа. Бяха изминали седемдесетте мили, без да спират. Никой не се приближи до тях.
„Рахел“, сега под името „Свети Елмо“, ги чакаше при един кей в мизерното пристанище. Беше спряла близо до брега. Наетият екипаж беше освободен. Те си тръгнаха със собствен превоз — рибарската моторна лодка, която беше придружила яхтата на север.
С очила за нощно виждане Чарлс оглеждаше наоколо, докато товарът от микробуса беше прехвърлен на „Свети Елмо“. Когато всичко беше натоварено, един от групата потегли с колата. Тя щеше да бъде пребоядисана и откарана в друг град. След това яхтата отплава.
Пътуването до обекта щеше да продължи петдесет минути. Щяха да пристигнат с началото на изгрева. Това беше важно. Когато работеше в морето, Чарлс не обичаше да използва изкуствена светлина. Лесно можеше да бъде забелязана в тъмното или да бъде отразена от водата. Не обичаше да работи и в ясно, слънчево време, когато мокрите костюми лъщяха. Зазоряването беше най-подходящо. Щеше да има достатъчно време да свършат работата и да отплават, без да бъдат видени.
След това щеше да напусне Азербайджан и нямаше да прави нищо в продължение на един-два месеца, освен да се радва на живота. Щеше да се наслади на международния отзвук от това, което беше направил. Както и друг път, щеше да изпита задоволство от факта, че никой световен лидер, ничия армия, никоя голяма бизнес корпорация не можеше да повлияе така на международните събития като него.
25.
Санкт Петербург, Русия
Вторник, 4,47 часа
След разпадането на Съветския съюз много от държавните служители в Москва се страхуваха от руското Министерство на държавната сигурност или МДС. Те се страхуваха дори повече, отколкото навремето от службата за разузнаване, известна като КГБ, която редовно подслушваше телефонните им разговори и отваряше писмата им. Страхуваха се, че ръководителите на бившето съветско разузнаване или ще подкрепят свалените комунисти в опит да завземат отново властта, или ще се опитат сами да застанат начело на държавата. По тази причина новият режим в Кремъл създаде автономна разузнавателна служба извън Москва, която да не е пряко подчинена на МДС. Тя се намираше в Санкт Петербург. Следвайки истината, че най-скрито остава това, което се вижда от всички, те настаниха Оперативния център в едно от най-посещаваните места в Русия: Ермитажа.
Ермитажът е бил построен от Екатерина Велика като място, в което да се уединява. Високата бяла сграда в неокласически стил официално е известна като Зимния дворец. Това е било място, където Екатерина е можела да се наслаждава на скъпоценностите и платната на велики стари майстори, на гравюрите и скулптурите, които е събирала. Прибавяла е към тези шедьоври на изкуството по едно всеки ден в периода от 1763 до 1772 година. Когато за първи път Екатерина отваря дома си за посещения на знатна публика, нейните единствени забележки към посетителите са да се наслаждават, но да „не се опитват да повреждат, чупят и драскат нищо“. Ермитажът остава пазител на императорската колекция до 1917 година. След Руската революция той е отворен за всички. Колекцията е разширена и включва образци на живописта от други школи, а също и модерно изкуство. В момента там се съхраняват 8 000 картини, 40 000 гравюри и 500 000 илюстрации. Днес по обема на колекцията си Ермитажът се нарежда на второ място в света след Лувъра в Париж.
Руският Оперативен център е построен под редовно действащо телевизионно студио. Въпреки че то е създадено като прикритие на разузнавателния център, сателитните чинии излъчват оттам прочутите програми на Ермитажа из целия свят. Но през повечето време тези най-съвременни комуникативни съоръжения позволяват на Оперативния център да се свързва със сателити както за вътрешни, така и за международни електронни комуникации. Сред непрекъснатия идващ и напускащ музея поток от хора от персонала и туристи присъствието на служителите на Оперативния център остава незабележимо. Освен това Кремъл взема решение в случай на война или революция никой да не бомбардира Ермитажа. Дори ако врагът не може да се възползва от колекцията като естетическо притежание, картините и скулптурите винаги могат да се разменят срещу валута.
Беше все още тъмно, когато петдесет и три годишният Орлов пристигна в музея. Тъй като Ермитажът беше още затворен, той влезе през вратата на телевизионното студио в североизточния край на сградата, която не биеше на очи. Преди да влезе, погледна на север през тъмните води на река Нева. Точно на отсрещния бряг бяха внушителната сграда на Академията на науките и Музеят по антропология. До тях беше военноморската академия. В нея освен обучаващите се кадети имаше и дузина войници от специалната оперативна част на центъра „Молот“ (чук).
В телевизионното студио зад едно бюро седеше часовой, когото Орлов поздрави, минавайки. Възрастният страж се изправи и отдаде чест. Генералът стигна до една врата и използва дистанционно устройство, за да влезе. Когато се озова вътре, той премина през тъмната приемна и заслиза по неголям брой стъпала. Стигна до долната площадка, набра четирицифрения код за деня и отвори друга врата. Кодът за следващия ден винаги му се даваше от шефа на сигурността на центъра в края на работното време. Когато Орлов затвори вратата, лампите на тавана светнаха автоматично. Следваше друга, по-дълга поредица стъпала. Слезе по тях и отново използва електронното дистанционно устройство, за да влезе в Оперативния център.
Той се състоеше от много дълъг коридор с кабинети от ляво и от дясно. Този на Орлов беше в дъното, буквално под брега на Нева. Имаше моменти, когато чуваше минаващите отгоре шлепове.
Обикновено Орлов не идваше на работа преди девет часа. В Центъра работеше дежурен екип в намален състав, който се изненада, когато видя генерала. Той ги поздрави, без да спира. Влезе в малкия си, облицован с дървена ламперия кабинет, затвори вратата след себе си и отиде при бюрото. То гледаше към вратата. На стените имаше снимки в рамки, които Орлов беше правил в космоса. На тях генералът не се виждаше. Въпреки че се гордееше с постиженията си, той не обичаше да се връща много често към миналото. Там виждаше само колко близо е бил до целите, които си беше поставил. Как се беше надявал да се разхожда по Луната и да командва експедиция до Марс. Как беше мечтал да види космонавтският корпус да расте и да се развива. Може би ако беше използвал по-рационално и по-агресивно своята популярност, щеше да помогне това да стане. Може би ако се беше обявил против войната в Афганистан. Тя изтощи до краен предел ресурсите на държавата, накърни гордостта й и ускори разпадането на Съюза.
Нямаше негови фотографии, защото генерал Орлов предпочиташе да гледа напред. В бъдещето нямаше за какво да се съжалява, там имаше само обещания.
Очакваше го телефонен запис на повикване от Пол Худ. В него не се казваше много. Само това, че въпросът е спешен. Орлов седна и включи компютъра. Отвори файла със секретния списък с телефонни номера и набра този на Худ. Спомни си как американският Оперативен център му беше помогнал да попречи на заговор, организиран от държавни служители с дясна ориентация, който имаше за цел да свали правителството. Контраатаката беше струвала на Худ загубата на един от най-добрите му оперативни агенти подполковник Чарлс Скуайърс. Оттогава двата оперативни центъра си разменяха информация от време на време. Обаче никога не станаха напълно интегрирани партньори, нещо което Худ и Орлов искаха. За съжаление, както и за повечето прогресивни мечти на Орлов, бюрократите не бяха готови за това. Недоверието между двете страни все още беше твърде голямо.
Телефонът иззвъня. Худ отговори.
— Ало?
— Пол, Сергей е.
Преводачката на Оперативния център имаше готовност да се включи.
— Генерале, трябва ми доверието ти, и то бързо — рече Худ. Напрежението в гласа му правеше излишни по-нататъшните обяснения.