— Разбира се — каза Орлов.
— Нашият екип, който издирва Харпунджията, претърпя катастрофален удар в една болница в Баку. Стана преди малко повече от час. Двама от нашите хора са убити. Първият е бил застрелян от снайперист пред болницата, а на втория са прерязали гърлото във фоайето. Останахме само с един човек, който е пациент. Името му е Дейвид Батат. Болен е и страда от някакъв вид треска.
Орлов си записа името.
— Полицията е в болницата, но не знаем кой е убиецът — каза Худ. — Той или тя може да са още там.
— Убиецът може и да е полицай — отбеляза Орлов.
— Точно така — рече Худ. — Генерале, имате ли човек в Баку?
— Да, имаме — отвърна без колебание Орлов. — В коя стая се намира господин Батат?
— В стая сто петдесет и седем — отвърна Худ.
— Веднага ще изпратя някой — обеща Орлов. — Не казвай това на никого.
Худ му даде честната си дума.
Орлов затвори.
Трите най-могъщи руски разузнавателни служби имаха свой собствен персонал. Те са МДС, на военните — Главното разузнавателно управление или ГРУ, и Министерството на вътрешните работи или МВД. Руският Оперативен център нямаше финансови ресурси да поддържа собствена мрежа от разузнавачи и контраразузнавачи, затова трябваше да ползва хора от други сравнително по-малки служби. Те бяха под шапката на Системата за обединено отчитане на данните за противника или СОУД. Тя осигуряваше хора и за Службата за външно разузнаване или СВР, за Федералната служба за безопасност или ФСБ, Федералната служба за контраразузнаване или ФСК и за Федералната служба за охрана или ФСО.
Орлов бързо влезе в директорията на СОУД. Изписа кода за първостепенна важност Червен-13. Това означаваше, че молбата не само идва от високопоставен официален представител — ниво тринадесет, но е свързана с непосредствена заплаха за националната сигурност — опасността от Харпунджията. Кодът Червен-13 предостави на Орлов имената, местонахождението и телефонните номера на оперативни работници в различни части на света. Дори ако те бяха заети с изпълнение на други задачи, той имаше право да им дава нареждания.
Орлов отвори файла за Баку, Азербайджан.
Намери каквото търсеше.
Поколеба се.
Щеше да поиска извършването на свръхсекретна операция, за да се опита да помогне на един американски шпионин. Ако американците планираха някаква акция в Баку, това щеше да бъде най-бързият начин да бъде разкрит и неутрализиран руският разузнавач. Обаче ако се съмняваше, че това може да стане, Орлов трябваше да предполага, че Пол Худ би могъл да го предаде.
Набра телефонния номер.
26.
Вашингтон
Понеделник, 21,00 часа
Пол Худ беше ядосан, когато приключи разговора с Орлов.
Беше го яд на системата, на разузнаването и на себе си. Убитите не бяха от неговите хора, а човекът, чийто живот беше в опасност, не беше негов агент. Но те се бяха провалили и Харпунджията беше успял отчасти заради начина, по който шпионите си вършат работата. Харпунджията командваше екип. Повечето американски агенти работят като част от екип. Теоретично това би трябвало да им осигурява подкрепления. На практика обаче ги принуждаваше да работят в условията на бюрокрация. Бюрокрация с правила на поведение и отчетност пред директорите, които бяха далеч от полесражението. С подобно бреме никой не можеше да се пребори с човек като Харпунджията. И Худ се чувстваше виновен, че поддържа тази система. Беше също толкова виновен, колкото и колегите му от ЦРУ, АНС или някой друг.
Иронията беше, че Джак Фенуик явно беше направил нещо извън правилата. Работата на Худ беше да разбере какво.
Бюрократи ще проверяват бюрократи, помисли си с горчивина той. Разбира се, той вероятно не би трябвало да мисли за това в момента. Беше уморен и ядосан от станалото в Баку. И дори не се беше обадил вкъщи, за да разбере как е Харлей.
Роджърс беше останал при Худ, когато той за първи път телефонира на Орлов, а също и по-късно, когато генералът му се обади. Докато чакаха завръщането на Боб Хърбърт, Роджърс отиде да донесе сода. Худ реши да се обади вкъщи. Обаче настроението му не се подобри.
Правеше точно това, което Шарън винаги беше мразела. Работеше до късно. Обаждането у дома не беше първата му грижа. Усети гнева по напрежението в гърлото й, по стиснатите й устни, по кратките й отговори.
— В момента пера — рече Шарън. — Харлей е в библиотеката и реди пасианс на компютъра. Александър е в стаята си. Пише си домашното и учи за теста по история.
— Как е Харлей днес? — попита Худ.
— Как мислиш, че е? — отвърна Шарън. — Дори и твоята психиатърка каза, че ще мине време, преди да забележим някаква промяна в нея. Ако изобщо има такава — добави тя. — Ти обаче не се безпокой, Пол. Ще се справя, каквото и да се случи.
— Никъде нямам намерение да ходя, Шарън. Искам да помогна.
— Радвам се. Искаш ли да ти дам Александър? — попита тя.
— Не, щом като учи — каза Худ. — Само му кажи, че съм се обаждал.
— Разбира се.
— Лека нощ — рече той.
Усети как Шарън се поколеба. Беше само за миг, но му се стори, че беше много по-дълго.
— Лека нощ, Пол — каза тя и затвори.
Остана с телефона в ръка още няколко секунди. Каза си, че освен бюрократ е и копеле. Остави слушалката на мястото, скръсти ръце и зачака Роджърс. Докато седеше, нещо в него започна да тиктака. Не беше часовник или бомба. По-скоро приличаше на камера или на някакъв механизъм. С всяко движение пружината вътре в него се натягаше още повече. Усещаше, че иска да направи нещо, а не само да разсъждава заедно с колегите си и да моли руснаците за помощ. Искаше да действа. Нещо не беше наред и той трябваше да разбере какво е то.
Роджърс и Хърбърт влязоха заедно. Завариха Худ да гледа към стената в кабинета, на която преди имаше окачени снимки в рамки. Те напомняха за годините, в които беше работил в правителството. Снимки със световни лидери, с избиратели. Фотографии, на които се виждаше как Худ полага основни камъни на някакви строежи или разлива супа на бедни в обществена кухня в Деня на благодарността.
Изобщо животът му като един типичен бюрократ. Като част от проблема, а не негово разрешение.
— Добре ли си? — попита Хърбърт.
— Да, добре съм — отвърна Худ.
— Получи ли някакви новини? — настоя Хърбърт.
— Не — рече Худ. — Не, но бих искал аз да стана източник на новини.
— Знаеш мнението ми по въпроса — каза Хърбърт. — За какво мислиш?
— За Батат — отвърна Худ. Това не беше съвсем вярно. Мислеше, че не трябваше да оттегля оставката си. Трябваше да напусне Оперативния център и да не се връща повече. Запита се дали не я беше подал повече заради себе си, а не толкова, за да има време за семейството си, както отначало предполагаше. Но беше се върнал и нямаше намерение да бяга отново.
Батат беше следващата спирка в мисловния му процес.
— Този човек е бил откаран в болница с някакво заболяване, където са чакали двама убийци — каза той. — Това едва ли е случайност.
— Не, не е — съгласи се Хърбърт. — С моите консултанти разсъждавахме по въпроса.
Колсултантите на Хърбърт бяха четиримата заместник-директори на разузнаването, които бяха дошли в Оперативния център от военното разузнаване, АНС и ЦРУ. Бяха трима мъже и една жена и на възраст между двадесет и девет и петдесет и седем години. Като се прибави и Даръл Маккаски, който поддържаше връзката с ФБР и Интерпол, Оперативният център имаше най-добрия разузнавателен екип във Вашингтон.
— Ето какво си мислехме — каза Хърбърт. — От ЦРУ са деветдесет и девет процента сигурни, че Харпунджията е минал през Москва на път за Баку. Един агент твърди, че го е видял в самолет, пътуващ за Москва, но това може и да е направено нарочно.
— Защо? — попита Роджърс.
— Няма да е за първи път един терорист да се остави нарочно да бъде видян — каза Хърбърт. — През 1959 година съветският шпионин Игор Славски се остави да бъде забелязан на Централната гара в Ню Йорк, за да привлече вниманието на полицията и да доведе хора от ФБР в апартамента си. Когато влизат вътре на „Джейн Стрийт“, гръмва бомба. Славски се връща, събира значките и документите им за самоличност и прави от тях перфектни фалшификати. Използва ги, за да влезе в главната квартира на ФБР във Вашингтон. Така че възможно е Харпунджията да е позволил присъствието му да е станало известно чрез някои канали.