— Веднага ще се заема с тази работа — рече Хърбърт.
Шефът на разузнаването подкара инвалидната си количка към вратата. Худ се облегна в стола си. Погледна към телефона. Искаше му се Орлов да се обади. Искаше да чуе, че руснакът е изпратил някой в болницата и че с Батат всичко ще бъде наред. Искаше да чуе, че са успели да сложат спирачка пред лошите новини и че ситуацията започва да се променя към добро.
_Длъжни сме_, помисли си Худ. Там се мътеше нещо. Нещо голямо и опасно. Той не знаеше какво е то и кой стои зад него. Не знаеше дали парчетата от мозайката, които Оперативният център събираше, ще съвпаднат. Беше сигурен само в едно: каквото и да беше, трябваше да бъде предотвратено.
27.
Баку, Азербайджан
Вторник, 5,01 часа
Дейвид Батат усети, че му се вие свят и трепери от студ. Чуваше как сърцето му бие в ушите, усещаше го в гърлото си. Разбра, че го карат някъде в носилка на колела. Над него се бяха надвесили някакви лица. Светнаха лампи. После усети, че го вдигат и го слагат в легло, но продължаваше да има чувството, че се придвижва напред. Не беше привързан с ремъци към леглото, но от едната му страна се издигаха метални решетки.
Батат затвори очи. Не знаеше какво се беше случило с него. Спомни си, че се беше събудил в посолството, облян в пот и треперещ. Моор и Томас го заведоха до колата, а след това сигурно беше заспал. Събуди се в болницата.
Чуваше, че около него се движат хора. Закашля се и отвори очи. Над него се беше надвесил белокос мъж.
— Господин Батат, чувате ли ме? — провикна се той.
Батат кимна.
— Ще ви съблечем и ще ви сложим халат — каза мъжът. — След това трябва да ви поставим на системи. Разбирате ли ме?
Батат кимна.
— Какво… стана?
— Вие сте болен — каза му докторът, а две медицински сестри се приближиха, започнаха да го повдигат и събличат. — Имате много висока температура. Трябва да я свалим.
— Добре — рече Батат. Какво друго би могъл да каже? Не би могъл да се противи, дори и да искаше. Но не разбираше как се беше разболял. Преди се чувстваше добре.
Медицинският екип продължи да работи около него няколко минути. Батат не разбираше напълно какво му правят. Усети само, че го повдигаха, обръщаха и местеха насам-натам. Почувства убождане в дясната ръка при лакътя, после болката престана. Освен това трепереше и му беше студено. Възглавницата му се намокри от пот. Високата температура бързо я затопли. Главата му потъна в пуха, който заглушаваше говора на хората и това, което вършеха. Отново затвори очи и остави мислите си да се реят на воля.
Скоро стана тихо и тъмно. Батат започна да чувства, че му става малко по-топло и по-добре. Вече не чуваше туптенето на сърцето в ушите си. Беше буден, но мислите му бяха като насън. Носеха се назад към отминалите дни. Видя за малко неясните очертания на посолството в Москва, после как пътува за Баку, морския бряг, внезапната божа, когато беше нападнат. Когато ръката на нападателя го стисна за врата. Не усещаше как минава времето и че се намира в болнична стая. Само имаше странното чувство, че се носи нанякъде, което не беше съвсем неприятно. Сигурно в разтвора, който вкарваха във вените му, имаше нещо, което го караше да се отпусне.
След това чу някакво щракване. Прозвуча му като дръпване ударника на пистолет. Отвори очи. От лявата страна на леглото имаше прозорец, но беше затворен. Погледна към края на леглото. Последния път, когато беше погледнал нататък, вратата беше леко отворена. Сега беше затворена. Някой доктор или сестра ще трябва да са я затворили. В стаята беше по-тихо от преди. Отново затвори очи. Вече не виждаше нищо друго освен тъмнина. Батат бързо се унесе в сън, без да сънува.
Отново нещо щракна. Звукът го събуди и той отвори очи. Вратата продължаваше да е затворена. Обаче сега в стаята имаше някой. Видя една тъмна фигура, застанала до вратата. На фона на тъмнината зад нея изглеждаше направо черна.
Батат не беше сигурен дали беше буден.
— Здравейте — каза той. Чу собствения си глас. Определено беше буден.
Сянката бавно се приближи към него. Някой трябва да е влязъл, за да провери как е.
— Добре съм — каза тихо и със запъване Батат. — Можете да запалите лампата. Буден съм.
Фигурата не каза нищо. Батат не можеше да разбере дали е мъж или жена. Изглежда, носеше някаква медицинска престилка. И държеше нещо продълговато. Виждаше се, че го държи надолу до бедрото си. Приличаше на нож.
— Говорите ли английски? — попита Батат.
На стената зад него имаше монитор. Зелената светлина от екрана освети слабо фигурата, когато тя спря до леглото. Беше мъж. И определено държеше нож. Дългото острие проблясваше на слабата светлина.
— Какво е това? — попита Батат. В замаяния му мозък започна да прониква мисълта, че новодошлият не е лекар. Опита се да се помръдне, но ръцете му тежаха така, сякаш бяха от олово.
Мъжът дръпна ръката си назад.
— Има ли някой! — опита се да извика Батат. — Помогнете ми…
В този миг мъжът изчезна.
След това откъм пода се чуха някакви шумове. Пъшкане, несвързани думи и накрая продължителен стон. Последва мълчание.
Батат се опита да се повдигне на лакът. Ръката му се разтрепери и той падна по гръб.
Изведнъж до леглото някой се изправи.
— Може да има и други — каза фигурата. — Трябва да се махнем оттук.
Резкият, дрезгав глас със силен акцент принадлежеше на жена. Тук имаше ужасно много хора.
— Мислех, че съм сам в стаята — каза Батат.
С бързи, уверени движения жената свали металните прегради до леглото, откачи системите и помогна на Батат да седне. Продължи да подпира гърба му.
— Можете ли да вървите? — попита тя.
— Ако ме пуснете… Не съм сигурен дали мога да се задържа и в седнало положение — отвърна той.
Жената постави Батат отново да легне по гръб и се отдръпна от леглото. Беше висока, стройна, с широки рамене. Сега той видя, че е облечена в полицейска униформа. Тя отиде до прозореца, дръпна завесата и го отвори. Отвън нахлу прохладен бриз с вкус на море. Накара го да потрепери. Жената погледна навън. След това грабна един халат от закачалката зад вратата и се върна при леглото. Помогна на Батат пак да седне и наметна халата върху раменете му.
— Какво правите? — попита той. Без системата в ръката се чувстваше по-съсредоточен. При сядането главата го заболя.
— Не говорете — каза тя.
— Почакайте — рече той.
— Те убиха партньорите ви и се опитват да убият и вас — прошепна жената. — Изпратиха ме да ви измъкна.
— Убиха ги?
— Тихо! — изсъска тя.
Батат млъкна.
Главата го болеше, когато жената му помогна да се изправи. Тя сграбчи дрехите му, след това го прихвана през рамо с лявата си ръка и му помогна да отиде до прозореца. Докато бавно напредваха, Батат се опита да се съсредоточи върху това, което току-що му беше казала. Мъртви ли бяха Моор и Томас? Ако беше така, това е дело на Харпунджията. Може би си е помислил, че знаят повече, отколкото наистина им беше известно. Но ако бяха мъртви, кой беше изпратил тази жена да му помогне? И откъде можеше да бъде сигурен, че тя не работи за Харпунджията? Може би го водеше нанякъде, за да може убиецът да си довърши работата.
Обаче Батат разбираше, че може да й се довери. Със сигурност не беше в състояние да се съпротивлява. Освен това жената беше внимателна с него. Ако беше искала да го убие, можеше да го направи още докато той беше в леглото. Или пък да го остави на другия натрапник да го стори.
Когато стигнаха прозореца, тя каза на Батат да се подпре на перваза. Той с мъка изпълни нареждането. Продължавайки да го държи с едната ръка, за да не падне, тя се промъкна леко покрай него. Скочи безшумно в храстите от другата страна на прозореца, а след това му помогна и той да слезе. Прегърна го през рамо и двамата се снишиха. Ослушваха се в продължение на няколко секунди.
Батат отново трепереше, зъбите му тракаха. Поне не беше толкова замаян, колкото преди. След малко продължиха да се придвижват. Имаше чувството, че го носят в нощта. Излязоха на гърба на болницата и заобиколиха откъм северния й край. Спряха пред една кола. За изненада на Батат тя не беше полицейска, а малък черен хюндай.