Сигурно жената изобщо не беше полицайка. Батат не знаеше дали това е добре или зле за него. Но докато тя го настаняваше на задната седалка, а след това застана зад волана, беше сигурен в едно.
Ако успее да остане в съзнание, скоро щеше да разбере.
28.
Вашингтон
Понеделник, 22,03 часа
Червенокосият мъж седеше зад голямото бюро. В кабинета беше тъмно, като се изключат светлината на настолната лампа със зелен абажур и червената лампичка на телефона. Това показваше, че кодиращото устройство е включено.
— Някои хора разпитват за пътуването на Фенуик — каза червенокосият.
— Какви хора? — попита човекът в другия край на линията.
— От разузнаването на Оперативния център.
— Оперативният център е доста встрани от президента — каза другият. — Те нямат същото влияние като ЦРУ…
— Не съм много сигурен в това — прекъсна го червенокосият.
— Какво искаш да кажеш?
— Съобщиха ми, че преди няколко часа директорът Худ е поискал и е получил лична среща с президента — каза той.
— Знам.
— Знаеш ли за какво са говорили? — попита червенокосият.
— Не.
— Предполагам, че се отнася за последиците от онази работа с ООН. Имаш ли някакви причини да мислиш, че е било за друго?
— Снощи Пол Худ разговаря за малко с първата лейди — каза червенокосият. — Проверих досието му. Те се познават от по-рано.
— Познават се по начин, който бихме могли да използваме ли?
— Не — каза червенокосият. — Било е платонично. Обаче тя може да е забелязала някаква промяна в президента. Може да е казала нещо на Худ, не знам.
— Разбирам — рече другият.
Последва дълго мълчание. Червенокосият изчака. Беше обезпокоен от неочакваното присъствие на Оперативния център. Всички останали агенции бяха под контрол. Той и неговите партньори бяха разчитали, че в преходния период между Пол Худ и генерал Роджърс Оперативният център ще се съсредоточи повече върху вътрешните си проблеми. За съжаление това не стана. Но с наближаването на часа „X“ за операцията в чужбина те не можеха да позволят някой да ги наблюдава. Харпунджията се беше погрижил за това на мястото, където той действаше. Те трябваше да направят същото и при тях.
— Останалата документация готова ли е? — попита накрая другият.
Червенокосият погледна часовника си. Наистина имаше нужда от очила, за да чете, но продължаваше да упорства. Упорстваше и за много други неща. Отдръпна ръката си по-надалеч.
— След около час — отговори той.
— Добре — каза другият. — Не искам да се конфронтираме директно с Оперативния център. Няма време за това. Без внимателно планиране можем да причиним повече вреда, отколкото полза.
— Съгласен съм — каза червенокосият.
— Да продължим да действаме по плана — рече другият. — Ако Оперативният център наблюдава Фенуик или президента, без да има истинска представа какви са намеренията ни, това ще изисква от тях доста усилия. Просто погрижи се Фенуик да не направи или да не каже нещо, което би им позволило да бъдат по-осведомени.
— Разбрано — рече червенокосият. — Ще кажа на Фенуик.
Другият му благодари и затвори.
Червенокосият остави слушалката. Щеше да се обади на Фенуик след минута. Това беше сериозна, безпрецедентна работа. Имаше нужда от малко време да си припомни, че всичко се правеше с добри намерения: да се направи така, че Съединените щати да оцелеят през новото хилядолетие.
Въпреки този малък неуспех все още всичко вървеше по план. В кабинета му се обаждаха репортери, за да разберат нещо за новата инициатива с ООН, за която, изглежда, само президентът знаеше нещо. Членове на конгресната комисия по разузнаването и дори тези от ООН не знаеха нищо за нея. Един твърде напорист телевизионен репортер му се беше обадил тази вечер да попита дали президентът не си е въобразил _цялата работа_. Началникът на президентската канцелария Червеният Гейбъл му беше отговорил с уговорката, че казаното от него не е за публикуване:
— Да си призная, не знам, Сам. Не знам какво му става на президента.
Въпреки че нямаше да бъде цитиран, Гейбъл знаеше, че това негово мнение щеше да бъде споменато по някакъв начин в предаването. Репортерът му беше припомнил, че за трети път в разстояние на една седмица президентът прави сериозен гаф. Първият път беше на закуска с репортери. Президентът коментираше един законопроект за субсидиите в селското стопанство, който бил изпратен в Конгреса. Не беше изпратен. После, само преди два дни, имаше пресконференция. Още при откриването президентът направи коментари относно един случай, свързан със защитата на гражданските свободи, който бил внесен във Върховния съд. Такъв случай нямаше. Разбира се това, което Гейбъл не каза на репортера, беше, че комплектът от документи, дадени на президента по време на ежедневните му брифинги, е различен от този, който в действителност би трябвало да получи, т.е. истинските. Гейбъл беше успял да подмени незабелязано тези документи в папките на президента, след като той вече беше направил погрешните изказвания. Когато президентът беше наредил да му донесат папките, не можеше да разбере как беше успял да се заблуди. Разследването на случаите, извършено от Гейбъл и неговите помощници, не установи никакви подозрителни действия от нечия страна.
Гейбъл не се усмихна. Не можеше. Положението беше твърде сериозно, но беше доволен. Репортерът и много от неговите колеги бяха твърде загрижени за това какво става в главата на президента. До утре следобед и останалата част от страната щеше да бъде разтревожена. Събитията, които трябваше да станат в чужбина и във Вашингтон, бяха много внимателно режисирани. Те щяха да бъдат погрешно изтълкувани от всички, освен от третия и най-важен лидер на техния екип: вицепрезидента. Президентът щеше да настоява, че Азербайджан е нападнал иранската петролна платформа. Щеше да препоръча САЩ да стоят настрана от конфликта, защото става дума за проблем от локално значение. Когато Иран започнеше да струпва войски в района, вицепрезидентът щеше открито да призове за възприемане на друга тактика. Щеше да каже, че няма доверие на Иран и енергично препоръчва засилване на американското военно присъствие в Каспийско море. Фенуик щеше да подкрепи вицепрезидента. Щеше да докладва, че по време на срещите си с иранците те са намекнали за предстоящите събития. Щеше да каже, че са поискали САЩ да не правят нищо, докато Техеран укрепва присъствието си в богатия на петрол район.
Иранците, разбира се, щяха да отрекат това, но никой в Америка нямаше да им повярва.
Разногласията между президента и вицепрезидента щяха да станат публично достояние.
А когато иранските съучастници на Харпунджията бъдат намерени мъртви със снимки и други доказателства за саботажа — убити собственоръчно от Харпунджията, вицепрезидентът и Фенуик щяха да тържествуват.
Тогава репортерите открито щяха да подложат на съмнение правилността на преценката на президента. Във Вашингтон щяха да плъзнат слухове, че той не е съвсем с всичкия си. Сенатори като Барбара Фокс нямаше да имат друг избор, освен да подкрепят искането за свалянето му от поста. Сексскандалите бяха едно нещо, но психическите заболявания много по-различно. Щеше да има призиви към Лорънс да подаде оставка. В името на доброто на нацията той нямаше да има друг избор, освен да отстъпи.
Вицепрезидентът Котън щеше да стане президент. Той щеше да предложи на Джак Фенуик да стане негов вицепрезидент. Конгресът бързо щеше да подкрепи избора му. Междувременно американските въоръжени сили щяха да прехвърлят свои войски в Каспийския район. Щяха да помогнат на азербайджанците да защитят петролните си платформи. В разгара на засилващото се напрежение президентът Котън щеше да укрепи позициите си.
След това щеше да стане нещо друго, нещо, което щеше да наложи Америка да отговори по един толкова безкомпромисен и унищожителен начин, че религиозните фанатици никога вече да не помислят да нападат обекти под американска протекция.