Другите не ни уважават, не се страхуват от нас. Това трябва да се промени. Но трябваше да стане много преди да изтече мандатът на Майкъл Лорънс в Белия дом след три години. Тогава щеше да бъде много късно да се действа.
Проблемът не беше предизвикан от Майкъл Лорънс. Той просто беше последният носител на факела на арогантния изолационизъм. Когато беше в Сената, Котън беше разбрал, че Съединените щати трябва да се нагодят по-добре към останалия свят — да бъдат това, което си представяше Теодор Рузвелт, да могат да държат голямата тояга и да не се страхуват да я използват, но също да се научат да не крещят, да бъдат една Америка, която знае как да използва дипломацията и икономическия натиск. Америка, решена да прибягва тихомълком до убийства и изнудване, вместо да води открито непопулярни малки войни.
Когато сенаторът беше поканен да бъде в един екип с кандидата за президент Майкъл Лорънс, той прие. На хората им допадаха неговото мото и стил _аз съм за народа_ и представата им за човек, дошъл незнайно откъде в политиката, за да им служи. Обаче той трябваше да балансира тази си популярност и независимо поведение с някой, който знаеше как да работи задкулисно с Конгреса и в коридорите на властта в чужбина.
Котън напусна резиденцията и влезе в колата. Шофьорът затвори вратата след него. Колата се понесе в тъмната, тиха нощ. Чувстваше се много напрегнат. Това, което той и съюзниците му се канеха да направят, нямаше да му бъде приятно. Спомни си как за първи път бе разговарял с всеки от тях поотделно, а и с други хора. Отначало само им беше подхвърлил идеята съвсем небрежно. Ако те не проявяваха интерес, повече не я засягаше. Но ако реагираха положително, ставаше по-конкретен. Цялата работа му приличаше много на това женен мъж да попита някоя жена дали би искала да му стане любовница. Ако отидеше твърде далеч с някой неподходящ човек, всичко щеше да бъде загубено.
Всеки от участниците беше възприел идеята по една и съща причина: от патриотизъм. Целта беше да бъде създадена една Америка, която е водач на световната общност, а не страна, която реагира на това, което става около нея. Америка, която осигурява просперитет като награда за привързаност към мира и наказва войнолюбците не като влиза в директна конфронтация и снема доверието си от тях, а като ги ликвидира тайно един по един. Лорънс не искаше да прекрачи чертата между легалната война и незаконното убийство дори при положение, че така щяха да загинат по-малко хора. Обаче началото на двадесет и първи век не беше време за водене на войни. Те носеха кратковременна мизерия и дълготрайна омраза. Светът започваше да става прекалено малък и прекалено пренаселен за употребата на бомби. Нужна беше промяна в името на страната и нейните деца. В името на децата.
Колата се движеше бързо по празните улици. Вашингтон е толкова пуст през нощта. Само шпионите и заговорниците са на крак. Стори му се странно да мисли за себе си в такова качество. Винаги беше действал открито. Ако човек много иска да стане нещо, трябва да го каже открито. Ако не го желае силно, тогава не си струва да го прави. Обаче тази работа беше по-различна. Операцията трябваше да се държи в строга тайна. За нея трябваше да знаят само тези, които участваха активно в нейното планиране и изпълнение. Сега сме в изпълнението, каза си Котън — бяха в последния етап на операцията. Според президентското обкръжение обявяването на несъществуващата инициатива за сътрудничество с ООН в областта на разузнаването беше разтърсило сериозно Лорънс. Много повече от другите неверни информации, които Фенуик и Гейбъл му бяха подхвърлили, а после ги бяха опровергали — обикновено по време на съвещание на правителството или на срещи в Овалния кабинет.
— Не, господин президент — казваше тихо Котън, явно почувствал се неловко от объркването на президента, — Пентагонът никога не е докладвал, че между Русия и Китай е имало артилерийска престрелка при река Амур. Сър, не сме чували директорът на ФБР да е заплашвал, че ще подаде оставка. Кога е станало ли? Г-н президент, не си ли спомняте? Разбрахме се господин Фенуик да съобщи на Иран тези нови сведения от разузнаването.
Въпросът за предаването на разузнавателни сведения на Иран беше важен за последната фаза на операцията. Джак Фенуик беше казал на иранския посланик, че според източници от разузнаването на САЩ предстои нападение от страна на Азербайджан. Те не били сигурни какъв ще бъде обектът, но вероятно ставало дума за терористична атака в центъра на Техеран. Фенуик увери Иран, че ако той отвърне, Съединените щати няма да се намесят. Те искат да имат близки отношения с Ислямската република Иран и не желаят да й пречат да се защитава.
Лорънс, естествено, ще бъде подтикнат да се държи по не толкова дружелюбен начин, а когато разбере докъде е докарал страната с обърканите си представи за нещата, ще бъде принуден да подаде оставка.
Фактът, че Лорънс не е знаел нищо за срещата, беше сам по себе си твърде нелеп. На съвещанието тази вечер с т.нар. „група на шестте очи“ — Гейбъл, Фенуик и вицепрезидента, — те щяха да убедят президента, че е бил държан в течение. Ще му покажат паметни бележки, които той беше видял и подписал. Ще му покажат и графика с посочената в него среща, която неговата секретарка е отбелязала в компютъра си. Съобщението за срещата с Иран беше прибавено в компютъра й, след като тя си беше отишла. После щяха да преминат направо към сегашната криза, щяха да му гласуват доверието си и президентът щеше да сложи началото й. До сутринта Майкъл Лорънс щеше официално да поеме курс на конфронтация с две от най-непредвидимите държави в света.
На следващата сутрин с помощта на неназовани източници от АНС в. „Вашингтон Поуст“ щеше да публикува на първа страница статия, посветена на умственото състояние на президента. Въпреки че материалът щеше да бъде посветен на фиаското с ООН, той щеше да съдържа и любопитни подробности за някои от зачестилите драматични и напълно документирани пропуски в паметта на президента. Страната не можеше да търпи такава несигурност от главнокомандващия, особено в момент, когато той я вкарваше във война. След това нещата щяха да се развият много бързо. Конституцията не предвиждаше президентът да си вземе отпуск, а и мозъчните заболявания не се лекуваха бързо. Лорънс щеше да бъде принуден да подаде оставка, ако не под натиска на обществеността, то с решение на Конгреса. Котън щеше да стане президент. Военното ръководство на САЩ веднага щеше да се отдръпне от Каспийско море, за да избегне конфронтация с Иран и Русия. Вместо това американското разузнаване щеше да докаже, че цялата операция е замислена от Иран. Техеран щеше да протестира, но доверието в неговото правителство щеше да бъде сериозно компрометирано. Тогава чрез дипломатически канали Съединените щати щяха да намерят начин да подтикнат умерените сили в Иран да вземат властта. Междувременно отървал се от ответната реакция на Иран и Русия, Азербайджан щеше да се чувства задължен на Америка.
След като облаците на войната се разсееха, президентът Котън щеше да се погрижи да стане нещо друго, т.е. Азербайджан и Америка да си поделят петролните залежи на Каспийско море. Близкият изток вече нямаше да държи Съединените щати като заложник нито чрез посолствата им, нито с кранчето на петрола.