С така възстановения ред и авторитет на Америка президентът Чарлс Котън щеше да протегне ръка на останалите страни в света. Те щяха да бъдат поканени да се присъединят към САЩ, за да живеят в постоянен мир и просперитет. Когато техните народи вкусят от свободата и от икономическото благоденствие, те щяха да свалят правителствата си. Евентуално дори Китай щеше да ги последва. Нямаше как да не го направи — хората са алчни, а старите комунисти няма да са вечно живи. Ако Съединените щати престанат да го провокират и по такъв начин да дават възможност на правителството да ги обявява за свой враг, властта в Пекин постепенно щеше да стане по-нестабилна и да еволюира.
Това беше светът, който Чарлс Котън искаше за Америка, светът, който искаше за своите деца. Беше мислил над тази идея в продължение на години и беше работил, за да я постигне. Беше се молил за нея.
И много скоро щеше да я има.
33.
Баку, Азербайджан
Вторник, 8,09 часа
Дейвид Батат лежеше на твърдо двойно легло в малък, оскъдно обзаведен апартамент. От лявата му страна имаше прозорец. Въпреки че завесите бяха спуснати, през тях в стаята проникваше светлина. Батат трепереше, но главата му беше ясна. Неговата похитителка, домакиня или спасителка — не беше решил още каква е — беше в кухничката отдясно. Пържеше яйца, колбас и приготвяше чай, когато телефонът иззвъня.
Батат се надяваше разговорът бързо да приключи. Храната ухаеше приятно, а мисълта за горещ чай му се струваше още по-примамлива. Имаше нужда да се стопли, да направи нещо, за да спре треперенето. Чувстваше се така, сякаш беше болен от грип. Беше слаб и всичко, което виждаше и чуваше, беше малко като на сън. Но тежестта в главата и гърдите беше по-голяма, отколкото при всяка друга болест, за която си спомняше. Надяваше се, че като пийне чай и похапне, щеше да може да мисли по-добре, да се опита да разбере какво се беше случило в болницата.
Жената дойде при леглото. Носеше телефона. Беше висока около 1,65, стройна, с мургаво лице, очертано от гъста черна коса, дълга до раменете. Скулите й бяха изпъкнали, а очите сини. Батат беше готов да се обзаложи, че в жилите й тече латвийска кръв. Тя му подаде слушалката.
— Някой иска да говори с вас — каза жената на английски със силен акцент.
— Благодаря — отвърна Батат. Гласът му беше слаб и дрезгав. Той пое безжичния телефон. Не попита кой е. Скоро щеше да разбере.
— Ало? Дейвид Батат ли е? — попита гласът.
— Да…
— Дейвид, обажда се Пол Худ, директорът на Оперативния център.
— Пол Худ ли? — попита с недоумение Батат. От Оперативния център го бяха намерили чак тук и му се обаждаха, за да го питат за онази работа. — Сър, съжалявам за случилото — каза Батат, — но не знаех, че Анабел Хемптън работи с…
— Не става дума за кризата със заложниците в ООН — прекъсна го Худ. — Дейвид, чуй ме. Имаме основания да смятаме, че това, което се случи с теб и колегите ти, е работа на АНС.
На Батат му беше нужно малко време, за да схване какво му беше казал Худ.
— Искате да кажете, че те са искали да бъдем убити? Защо?
— Не мога да ти кажа сега — отвърна Худ. — За момента важното е, че си извън опасност.
Младата жена влезе с чаша чай. Постави я на нощната масичка до леглото. Батат се повдигна на лакът, за да седне. Тя му помогна, подхващайки го със силните си ръце, и буквално го повдигна от леглото.
— Това, което искам да знам, е следното — продължи Худ. — Ако успеем да открием Харпунджията, смяташ ли, че би могъл да ни помогнеш да го заловим?
— Ако има начин да се докопам до Харпунджията, аз съм готов на всичко — каза Батат. Самата мисъл го накара да се оживи.
— Добре — каза Худ, — работим заедно с една руска разузнавателна служба по въпроса. Не знам кога ще имаме допълнителна информация, но когато я получим, ще съобщя на теб и на новия ти партньор.
Батат погледна към младата жена. Тя стоеше в кухнята и нареждаше пържените яйца в две чинии. При последната му оперативна задача руснаците бяха врагове. Всичко това беше много странно.
— Преди да прекъсна, има ли нещо друго, което би могъл да ми кажеш за Харпунджията? — попита Худ — Нещо, което може да си видял или чул, докато си го търсел, нещо, което може да са казали Моор или Томас?
— Не — отвърна Батат. Той отпи глътка чай. Беше по-силен, отколкото беше свикнал. Подейства му като доза адреналин. — Всичко, което знам, е, че някой ме стисна отзад за гърлото. В следващия момент се намерих на земята. Що се отнася до Моор и Томас, те също бяха озадачени, както и аз.
— От какво?
— Защо Харпунджията ме остави жив — рече Батат.
— Ако наистина е бил той — каза Худ. — Слушай, използвай времето, за да си починеш. Не знаем откъде може да се появи Харпунджията, нито пък колко време ще имаш, за да се добереш до него. Но искаме да си готов да действаш.
— Ще бъда готов — каза Батат.
Худ му благодари и затвори. Батат остави телефона на нощната масичка. После отпи още глътка чай. Все още се чувстваше слаб, но трепереше по-малко.
Младата жена влезе с една чиния. Батат я наблюдаваше как я сложи в скута му и постави салфетка и прибори на нощната масичка. Изглеждаше уморена.
— Казвам се Дейвид Батат — рече той.
— Знам — отвърна тя.
— А вие сте?
— В Баку аз съм Одет Колкер — каза тя.
Тонът на младата жена подсказваше, че не иска да бъде разпитвана повече. Беше му казала две неща: първо, че тя определено не е азербайджанка, вербувана от руснаците, и, второ, че Батат няма да узнае истинското й име, поне не от нея.
— Радвам се да се запознаем — каза Батат, протягайки ръка. — Много съм ви благодарен за всичко, което направихте.
— Няма нищо — отвърна тя.
Младата жена стисна здраво, но за кратко ръката на Батат. Той забеляза няколко малки кървави петна на ръкава на бялата й полицейска блуза. По ръцете й нямаше следи от наранявания. Изглежда, че кръвта не беше нейна.
— Вие наистина ли сте полицайка? — попита той.
— Да — отвърна тя.
— Нощна смяна ли бяхте?
— Не. Извикаха ме да свърша тази работа. — Жената леко се усмихна. — Няма да ми платят извънреден труд.
Батат отпи още от чая и също се усмихна.
— Съжалявам, че са ви събудили. — Той сложи чинията на масичката и повдигна завивката. — Мисля, че не трябва да заемам леглото ви.
— Не, всичко е наред — каза тя. — След час трябва да бъда на работа. Освен това съм свикнала с неочаквани гости.
— Рискове на професията — каза той.
— Да — отвърна Одет. — А сега, ако ме извините, ще се нахраня. Вие трябва да направите същото. Яжте и почивайте.
— Така и ще направя — обеща Батат.
— Искате ли сол или нещо друго?
— Не, благодаря.
Одет се обърна и бавно се отправи към кухнята. Преди по-малко от час тя беше убила един човек. Сега сервираше на Батат закуска. Странна работа, много странна наистина.
34.
Вашингтон
Вторник, 0,10 часа
— Здравей, Пол. — Гласът на Шарън в другия край на линията беше плътен и студен.
Худ погледна часовника на компютъра си.
— Здравей — каза предпазливо той. — Всичко наред ли е?
— Всъщност не — отвърна тя. — Току-що се върнах от болницата.
— Какво се е случило?
— Краткият вариант е, че преди 90 минути Харлей получи криза. Извиках бърза помощ, защото не знаех какво друго да направя.
— Постъпила си правилно — каза Худ. — Как е тя?
— Д-р Басралиън й даде успокоителни и сега спи — продължи Шарън.
— Той какво казва, че й има? — попита Худ. — Причината физическа ли е?
— Не е сигурен — каза тя. — Сутринта ще й направят изследвания. Според него понякога психическата травма може да има физически последици. Може да засегне тироидната жлеза, да я активизира и да започне да произвежда повече адреналин. Както и да е, не ти се обаждам, за да си оставиш работата и да отидеш да я видиш. Просто исках да знаеш.
— Благодаря — отвърна Худ. — Ще отида веднага щом мога.
— Няма нужда — рече Шарън. — Всичко е спокойно. Ще те уведомя, ако има промяна.