Орлов кимна.
— Ще ви предадем тази информация колкото може по-скоро — каза Корсов. — Ще бъде голям удар, ако успеем да заловим това чудовище.
— Наистина голям — съгласи се Орлов.
Мъжете си тръгнаха. Орлов набра телефона на Пол Худ, за да го осведоми за последния развой на събитията.
Залавянето на Харпунджията щеше да бъде своеобразен връх на кариерата му, но за него беше по-важно дали това тясно сътрудничество между оперативните центрове може да стане редовна практика. Дали доверието и обменът на информация можеше да намали подозренията и да доведе до по-голяма международна сигурност.
Това щеше да бъде истинският удар.
36.
Вашингтон
Вторник, 0,30 часа
— Пол, радвам се, че те открих — каза Меган Лорънс. — Мисля, че трябва да дойдеш тук. Нещо става.
На телефона гласът на първата дама звучеше спокойно, но Худ я познаваше достатъчно добре, за да знае, че това беше глас, с който Меган си казваше: _Трябва да бъдеш силна._ Беше чувал този тон по време на предизборната кампания, когато от пресата й задаваха неудобни въпроси за аборта, който беше направила, преди да срещне президента. Както и преди години, сега Меган си налагаше отново да запази спокойствие. Тя щеше да даде воля на нервите си само ако знаеше, че е безопасно да го стори.
— Разкажете ми — каза Худ.
Той също се опитваше да запази хладнокръвие, разговаряйки по проблема на първата дама. Обаждането на Шарън го беше разстроило.
— Точно си лягахме, когато Джак Фенуик се обади по телефона на Майкъл — рече Меган. — Не знам какво му е наговорил Фенуик, но съпругът ми много се разтревожи. Гласът му беше спокоен, докато говореха, а и след това, но аз забелязах онзи израз на лицето му.
— Какъв израз? — попита Худ.
— Трудно е да се опише — отговори тя.
— Предпазлив? Стреснат? Подозрителен?
— По малко от всичко — отвърна Меган.
Худ разбра. Това беше изразът, който беше забелязал в Овалния кабинет.
— Къде е сега президентът? — попита той.
— Слезе долу да се срещне с Фенуик, вицепрезидента и Червения Гейбъл.
— Каза ли за какво е срещата? — попита Худ.
— Не, но ме предупреди да не го чакам, а да си лягам — рече тя.
Сигурно е било за ситуацията в Каспийско море.
Худ се опита да се самоуспокои, казвайки си, че в това може би няма нищо тревожно. От друга страна, президентът се срещаше с хора, които и преди го бяха заблуждавали. Може би точно това беше забелязала Меган в изражението на съпруга си — страх, че може да се случи отново.
— Пол, каквото и да става, мисля, че Майкъл има нужда от приятели около себе си — каза Меган. — Той трябва да е сред хора, които познава и на които може да се довери, не само политически съветници.
На другия телефон се обади секретарката на Худ Стеф Ван Клийв. Каза, че го търси генерал Орлов. Худ я помоли да го извини пред генерала и да му каже да почака малко. Щеше да му се обади след минута.
— Меган, съгласен съм с теб — каза Худ, — но не мога просто да се самопоканя на среща в Овалния кабинет.
— Ти имаш разрешение за влизане в Белия дом — каза тя.
— За западното крило — да, но не и за Овалния кабинет — напомни й той.
Худ замълча. Погледът му се спря върху червената светлинка на телефона. Може би не беше нужно да се самопоканва.
— Пол?
— Още съм на телефона — отговори той. — Меган, чуйте ме. Трябва да говоря на другия телефон, а след това ще дойда в Белия дом. Ще ви се обадя на личния номер, за да ви кажа какво е станало.
— Добре — рече Меган. — Благодаря.
Худ затвори и се обади на Орлов. Руският генерал му разказа за плана как да бъде открит Харпунджията. Уведоми го и за взривяването на яхтата в пристанището. Той подозираше, че азербайджанските власти ще открият тела във водата, които вероятно ще бъдат на хората, наети от Харпунджията.
Худ благодари на Орлов и му каза, че генералът може да разчита на пълното съдействие на Оперативния център. Каза му също, че ще отсъства за известно време от кабинета си и че при наличието на нова информация може да се свърже с Майк Роджърс. Когато затвори, се обади по клетъчния телефон на Хърбърт и Роджърс. Разказа им за случилото се и бързо се отправи към паркинга.
— Искаш ли да уведомя президента, че идваш? — попита Роджърс.
— Не — каза Худ. — Не искам да дам повод на Фенуик да прекрати съвещанието по-рано.
— Обаче така даваш на Фенуик и хората му повече време да действат — изтъкна Роджърс.
— Трябва да поемем този риск — каза Худ. — Ако Фенуик и Гейбъл са започнали някаква финална игра, искам да им дам възможност да я развият. Може би ще успеем да ги заловим на място.
— Продължавам да си мисля, че това е рисковано — каза Роджърс. — Фенуик ще настоява президентът да действа, преди да се консултира с другите си съветници.
— Сигурно по тази причина е избрано такова време — обади се Хърбърт. — Ако има някакъв заговор, той е планиран да стане, когато тук е полунощ.
— Ако това е свързано със ситуацията в Каспийско море, президентът ще трябва да действа бързо — продължи Роджърс.
— Майк, Боб, съгласен съм с вас — каза Худ, — но не искам да дам на тези копелета възможност да ми попречат да кажа това, което възнамерявам, още преди да съм стигнал там.
— Трудна работа — каза Хърбърт, — много трудна. Ти все още не разполагаш с много информация за положението в чужбина.
— Знам — каза Худ. — Да се надяваме, че скоро ще имаме.
— Ще се моля за теб — каза Хърбърт. — Ако не помогне, ще потърсим и други източници.
— Благодаря — рече Худ. — Ще поддържам връзка.
Той подкара с голяма скорост колата по пустите улици към столицата. В жабката на колата имаше кутия кока-кола. Пазеше я за всеки случай. Извади я и я отвори. Имаше нужда от нещо тонизиращо. Въпреки че беше топла, се почувства по-добре.
Роджърс беше прав. Худ рискуваше, но той беше предупредил президента за Фенуик. Беше му казал за пренасочения телефонен разговор, за посещението в иранското представителство, за това, че не се беше свързал със сенаторката Фокс и конгресната комисия по разузнаването. Надяваше се, че Лорънс ще се отнесе много предпазливо към сведенията, които ще му бъдат представени. Президентът може би дори щеше да поиска да свери тази информация с Оперативния център, просто за да се увери, че тя е достоверна.
Но надеждите на Худ не променяха факта, че президентът беше подложен на необичаен натиск. Имаше само един начин да се разбере какво ще направи Майкъл Лорънс. Худ трябваше да се яви с нови сведения от разузнаването и докато е там, да помогне на президента да свери тези данни с информацията, която му е дадена от Фенуик.
Худ нямаше какво друго да направи, освен да се моли Майк Роджърс да не се окаже прав. За това все още имаше време.
37.
Баку, Азербайджан
Вторник, 9,01 часа
Морис Чарлс се настани в малката стая в хотел „Хаят“. В нея имаше двойно легло и висок шкаф с вграден телевизор и минибар. От лявата страна на леглото имаше бюро, а от дясната нощна масичка. В ъгъла срещу бюрото беше сложен стол. В стаята беше тясно, но това устройваше Чарлс. Той не обичаше апартаментите. В тях имаше много открити пространства и твърде много места, в които можеха да се скрият хора.
Първото нещо, което направи, беше да завърже найлоново въже за един от краката на бюрото. То се намираше близо до прозореца. Стаята беше на третия етаж на 10-етажния хотел. Ако по някакъв начин Чарлс бъдеше открит, полицията трудно щеше да стигне до него от земята или откъм покрива, без да вдигне шум. Това оставяше вратата като единствена възможност да се влезе при него. А той се беше подготвил за нея. Носеше у себе си туби от крем за бръснене, които всъщност бяха пълни с бързо възпламеняващ се метанол. Щеше да го разлее под вратата и да го запали. Той щеше да пламне бързо и да накара хората да се отдръпнат. Това щеше да му даде време да застреля всеки, който можеше да го очаква скрит пред прозореца, да използва въжето и да се измъкне навън. Метанолът беше също и силна отрова. Дори и най-малкото излагане на неговите изпарения можеше да предизвика ослепяване.