Чарлс запали нощната лампа до леглото и дръпна тежките завеси. След това провери ключалките между неговата и съседната стая. Това беше друг път за бягство, в случай че се наложи. След това дръпна стола при бюрото си. Постави облегалката му под дръжката на вратата, която разделяше неговата стая от съседната. Така можеше да дръпне бързо стола, за да избяга. Но ако някой от другата страна се опиташе да отвори вратата, щеше да помисли, че е заключена.
Тези предпазни мерки му отнеха половин час. Когато приключи, Чарлс седна на леглото. Прерови багажа си и извади своя „Колт-45“. Сложи го на пода до леглото. Извади швейцарския си армейски нож от джоба и го постави на нощната масичка. В багажа му имаше и торба с няколко плюшени животинки, които беше купил, когато беше пристигнал в Баку. За всички тях имаше и костюми. Ако го разпитваха, щеше да каже, че играчките са за дъщеря му. В портфейла си имаше снимки на момиче. Тя не му беше дъщеря, но това нямаше значение. После отвори апарата „Зед-4“. Трябваше да се обади за последен път. Обаждането беше до изоставения микробус. Микрочипът, който беше поставил до резервоара с бензин, беше всъщност дистанционен детонатор. Тайванският му изобретател го беше нарекъл клетъчен телефон камикадзе (КТК). Предназначението му беше само да приеме сигнала, да си свърши работата и да загине. В случая беше програмиран така, че да се нагрее до 65 градуса и да се възпламени. Някои чипове можеха да бъдат програмирани да издават високочестотни звуци, за да пречат на електронните сигнали или да объркват кучетата преследвачи. Други можеха да бъдат използвани, за да създават магнитни полета, които да разстройват радари и навигационни уреди. Този чип щеше да се разтопи и нямаше да остави никакви следи след себе си. Той щеше да запали резервоара с бензина. Полицията и пожарната щяха да бъдат повикани веднага заради горящата кола. Щяха да пристигнат навреме, за да осуетят пожара и да спасят част от машите доказателства, които Чарлс беше оставил вътре, за да бъдат намерени. Сред тях имаше и следи от кръвта му. Високата температура на огъня щеше да изпари водата от кръвта и да остави ясни петна върху металната дръжка на вратата, върху дръжката на жабката и други места в микробуса, незасегнати от огъня. Полицията щеше да заключи, че раненият терорист се е опитал да унищожи колата и доказателствата, преди да я напусне. Щяха да решат, че поради бързото си пристигане са могли да спасят нещо, което не е трябвало да виждат.
Чарлс набра номера на чипа камикадзе, почака, докато сигналът измине 50-те километра в космическото пространство и се върне обратно на улицата, която беше на три пресечки от хотела. Чуха се две кратки щраквания и набраният номер отговори. Това означаваше, че набирането е завършено. Чипът беше настроен така, че да прекъсне контакта със „Зед-4“ веднага щом като започне да загрява.
Чарлс затвори телефона. Сложи всичко в раницата с изключение на автоматичния пистолет. Когато свърши, чу сирените на колите. Те спряха точно там, където трябваше.
До горящия микробус.
С чувството за добре свършена работа Морис Чарлс пристъпи към последните приготовления за пребиваването си в стаята. Взе една възглавница от леглото и я постави на пода между леглото и прозореца, точно пред нощното шкафче. След това легна и погледна вдясно под леглото. Краят на покривката стигаше почти до пода. Отдолу под леглото виждаше вратата. Ако по някаква причина някой влезеше, Чарлс щеше да вижда краката му. Това му беше достатъчно, за да го спре.
Не съблече дрехите и не си свали обувките в случай, че се наложеше да напусне бързо стаята, но това не му пречеше. Сега вече нищо не го безпокоеше. Този момент му харесваше най-много, моментът, когато си беше спечелил почивката и възнаграждението.
Скоро заспа и дори полицейските сирени и тези на пожарната не можеха да попречат на дълбокия му, заслужен сън.
38.
Санкт Петербург, Русия
Вторник, 9,31 часа
В 9,22 сутринта Пьотър Корсов изпрати по електронната поща кратък файл с данни. Това беше списък на засечени засекретени телефонни разговори между Азербайджан и Вашингтон през последните няколко седмици. Повечето от тях бяха между американското посолство и ЦРУ или АНС. Руският Оперативен център не беше успял да ги дешифрира, обаче Орлов можеше да ги зачеркне от списъка. Тези разговори до голяма степен бяха рутинни и сред тях нямаше вероятност да има обаждания на Харпунджията.
През последните няколко дни имаше обаждания в АНС от Гобустан — селце на юг от Баку. Всички бяха осъществени преди нападението на петролната платформа. Разговорите от посолството бяха на малко по-различна честота от тези от Гобустан. Това означаваше, че са били водени от различни засекретени телефони. В бележка към файла Корсов съобщаваше, че следи за нови разговори от същите телефони.
Орлов обаче не хранеше големи надежди. Харпунджията вероятно нямаше защо да се обажда на съюзниците си, за да им каже, че акцията му е била успешна. Който и да беше съюзникът му, той щеше да чуе за това от собственото си разузнаване.
За Орлов беше обезпокоителен самият факт, че в тази работа беше използвана секретна сателитна връзка. Подобна технология беше изведена при неговите полети в космоса за усъвършенстване на сателитните комуникации. Фактът, че тя така изкусно беше използвана от терористи като Харпунджията, го караше да се пита дали изобщо е трябвало да се разработва. С подобни аргументи са излизали и хората, които са били против разцепването на ядрото на атома. Така се е получило огромно количество сравнително чиста атомна енергия, но се е стигнало и до създаването на атомната бомба. Обаче Орлов не беше участвал в тази работа.
Той си спомни какво беше писал Борис Пастернак в един от любимите му романи „Доктор Живаго“: „Не обичам хората, които никога не са падали или не са се спъвали. Тяхната добродетел няма връзка с живота и затова е без особена стойност. За тях животът не е разкрил красотата си.“ Прогресът нямаше как да не позволи появата на чудовища като Харпунджията. Така се сочеха грешките на неговите създатели.
Орлов тъкмо беше свършил прегледа на списъка, когато вътрешният му личен телефон иззвъня. Беше Корсов.
— Засякохме връзка — каза развълнуван той.
— Каква връзка? — попита Орлов.
Под връзка хората от разузнаването разбираха всякакъв вид електронна комуникация.
— Същия сигнал, за който имаме запис, че е бил изпратен от Гобустан — отговори Корсов.
— Обаждането пак ли е от Гобустан?
— Не — отговори Корсов. — Било е от Баку, и то до обект, който се е намирал съвсем наблизо. Той също е бил в Баку.
— Колко близо? — попита Орлов.
— Обаждащият се и получателят са били на по-малко от триста метра един от друг — рече Корсов. — Не можем да засичаме по-малки разстояния.
— Може би Харпунджията се е обаждал на свои съучастници, които също ползват засекретена линия — предположи Орлов.
— Едва ли — каза Корсов. — Доколкото можахме да разберем, не е бил осъществен разговор.
— А какво?
— Бил е изпратен само празен сигнал. Въведохме картографски данни в компютъра. Сега Гроски наслагва върху тях сигнала и се опитва да установи точното местоположение.
— Много добре — рече Орлов. — Съобщете ми веднага след като го установите.
Веднага след като Орлов затвори, той набра номера на Майк Роджърс, за да го уведоми за очевидната връзка на АНС с Харпунджията и за неговото евентуално местоположение. След това се свърза с Одет. Надяваше се, че американецът, когото тя беше спасила, вече е готов за действие. Не искаше да я изпраща сама срещу Харпунджията, но щеше да го направи, ако се наложеше, защото най-вече не искаше да изпусне терориста.
Докато набираше телефона на Одет, Орлов се почувства по-обнадежден. Технологията, която той беше помогнал да бъде изведена в космоса, беше като нож с две остриета. Харпунджията беше успял да използва засекретена сателитна връзка, за да причини смърт. Сега, ако имаха късмет, същата връзка можеше неочаквано да им бъде от полза.
Да установят местоположението му и да го заловят.