Но през последните няколко дни нещо се беше променило. Лорънс винаги беше чувствал, че независимо колко напрегнати са ситуациите, той поне беше в състояние да контролира процеса. Можеше уверено да ръководи съвещанията. Напоследък обаче това не беше така. Трудно му беше дори да се съсредоточи.
Лорънс беше работил с Джак Фенуик и Червения Гейбъл в продължение на много години. Те бяха стари приятели на вицепрезидента, а Лорънс имаше доверие на Джак Котън. Ценеше преценките му. В противен случай не би го избрал за свой вицепрезидент. На този пост Котън беше по-тясно свързан с дейността на АНС от всеки друг вицепрезидент. Лорънс искаше да е така. В продължение на години всяка от специалните служби като ЦРУ, ФБР и военното разузнаване работеше прекалено самостоятелно. Изпълнителната власт искаше да има свои собствени очи и уши в чужбина. Лорънс и Котън до голяма степен успяха да накарат АНС да се заеме с тази задача. Военните все още можеха да ползват резултатите от дейността на агенцията, която беше да координира и да ръководи правителствените служби за техническо разузнаване и комуникации. При вицепрезидента Котън нейната роля тихомълком беше разширена и агенцията мина на пряко подчинение на президента или по-скоро под прекия контрол на Фенуик и вицепрезидента, отколкото на самия президент.
Лорънс се загледа във включения лаптоп на бюрото му. Джак Фенуик говореше за Иран. АНС бързо представяше нови и нови данни. Фенуик разполагаше с няколко сигурни факта и много повече предположения. Явно преследваше някаква цел. Насочваше нещата нанякъде, но още не можеше да се разбере накъде. Междувременно очите на Лорънс започнаха да го смъдят и зрението му се замъгли. Трудно му беше да се концентрира. Чувстваше се уморен и разсеян. Не знаеше на кого да вярва и дори какво да вярва. Истински ли бяха данните на АНС или фалшиви? Верни ли бяха сведенията, с които разполагаше Фенуик, или бяха измислени?
Пол Худ беше заподозрян Фенуик в измама. Разполагаше с доказателства за това. Какво щеше да стане, ако тъкмо доказателствата на Худ не заслужаваха доверие? В момента той беше подложен на изключително голямо изпитание. Беше подал оставка от поста директор на Оперативния център, а после се беше върнал. Беше взел активно участие в кризата със заложниците в ООН. Дъщеря му страдаше от изключително сериозна форма на психическо разстройство след преживян стрес. Самият Худ се развеждаше. Ами ако точно Худ представяше нещата в невярна светлина, а не Фенуик, запита се президентът. При пристигането си в Белия дом Фенуик беше признал, че е ходил в иранското представителство. Беше го заявил открито, но твърдеше, че президентът бил уведомен. Вицепрезидентът беше потвърдил този факт. Той беше посочил сведението за срещата, записано в компютъра на президента. А що се отнася до телефонното обаждане във връзка с инициативата за ООН, Фенуик настояваше, че не е бил той. Каза, че АНС ще започне разследване на случая. Можеше ли това пък да е бил Худ?
— Господин президент? — каза Фенуик.
Президентът го погледна. Съветникът по въпросите на националната сигурност седеше в едно кресло от лявата страна на бюрото. Гейбъл беше от дясната, а вицепрезидентът по средата.
— Да, Джак — отвърна президентът.
— Добре ли сте, сър? — попита Фенуик.
— Да — отговори Лорънс. — Продължавай.
Фенуик се усмихна, кимна и продължи. Президентът изпъна гръб. Трябваше да се съсредоточи върху обсъждания въпрос. Когато тази криза преминеше, трябваше да си вземе кратък отпуск, и то колкото може по-скоро. Щеше да покани приятеля си от детинство и партньор в голфа д-р Едмънд Лейдесдорф и жена му. Лейдесдорф беше психиатър, който работеше с Уолтър Рийд. Президентът не искаше да се обърне официално към него за проблема си, защото от средствата за информация можеха да разберат за това. Ако подобно нещо станеше, с политическата му кариера щеше да бъде свършено. Но те и преди бяха играли голф и бяха предприемали пътуване с яхта. Можеха да разговарят на игрището за голф или на борда на яхтата, без да предизвикат подозрения.
— Според последните сведения на разузнаването на мястото на експлозията е бил открит трупът на руския терорист Сергей Черкасов — продължи Фенуик. — Избягал е от затвора преди три дни, за да извърши нападението срещу платформата. Тялото му е било намерено в морето. По него има следи от изгаряния, предизвикани от експлозията. Прегледът показва, че тялото не е престояло много време във водата.
— Азербайджанците разполагат ли с тази информация? — попита президентът.
— Подозираме, че я имат — отговори Фенуик. — Иранският патрулен катер, който е открил Черкасов, се обадил по радиостанцията на брега по открит канал. Тези канали редовно се подслушват от азербайджанците.
— Може пък Техеран да е искал останалият свят да получи тази информация — предположи президентът. — Това би могло да ги обърне срещу Русия.
— Възможно е — съгласи се Фенуик. — Възможно е също Черкасов да е работил за Азербайджан.
— Бил е задържан в азербайджански затвор — обади се вицепрезидентът. — Може да са му позволили да избяга, за да могат след това да го обвинят за нападението.
— Доколко вероятно е това? — попита президентът.
— В момента правим справка с източници от затвора — каза Фенуик, — но изглежда твърде вероятно.
— Което означава, че вместо нападението да настрои Иран срещу Русия, Азербайджан е успял да настрои двете страни против себе си — каза вицепрезидентът.
Фенуик се наведе напред.
— Господин президент, има още нещо. Подозираме, че един съюз между Русия и Иран може би всъщност е бил главната цел на азербайджанското правителство.
— Че защо ще им е нужно да го правят? — попита президентът.
— Защото на практика те са във война с Иран за Нагорни Карабах — каза Фенуик. — А и Русия, и Иран имат претенции за някои от петролните находища в Каспийско море.
— Азербайджан няма никакъв шанс в една евентуална война с която и да било от тях дори да се сражава поотделно — изтъкна президентът. — Защо му е да ги съюзява?
Дори и когато го каза, президентът знаеше защо.
За да спечели съюзници.
— Какво количество от нашия внос на петрол идва от този район? — попита президентът.
— Тази година то представлява 17 процента от вноса ни с тенденция през следващата да стигне до 20 процента — каза Гейбъл. — Баку ни го предлага на много по-добри цени отколкото страните от Близкия изток. Това е гарантирано от търговското споразумение, което подписахме с Баку през март 1993 година. Досега те изпълняват стриктно своята част от споразумението.
— Мамка му! — каза президентът. — А какво ще кажете за другите членове на Общността на независимите държави? Каква ще е тяхната позиция, ако две страни членки си обявят война?
— Позволих си да накарам моите хора да се обадят на всички наши посланици, преди да дойда тук — каза вицепрезидентът. — В момента уточняваме точно каква позиция ще възприеме всяка страна. Предварителните прогнози са, че ще се получи голямо разцепление. Пет или шест от победните и по-малките републики ще застанат на страната на Азербайджан с надеждата да създадат нов съюз и да получат част от печалбите от петрола. Другата половина ще застане на страната на Русия поради същата причина.
— Значи сме изправени пред риска от една по-широкомащабна война — каза президентът.
— Има нещо по-важно от възможността да губим петрол и да наблюдаваме как войната избухва — изтъкна Фенуик. — Мен ме плаши повече възможността Иран и руският черен пазар да сложат ръка върху петродоларите.
Президентът поклати глава.
— Ще трябва да събера Съвета на началник-щабовете по въпроса.
Вицепрезидентът кимна.
— Трябва да действаме бързо. Сега там е около десет сутринта. Събитията ще се развият много бързо. Ако ни изпреварят…
— Знам — каза президентът.
Изведнъж той се оживи. Беше готов да се справи със ситуацията. Погледна часовника си, а след това към Гейбъл.
— Червения, би ли се обадил на началник-щабовете да бъдат тук в три часа? Събуди и секретаря по печата. Искам и той да бъде тук. — Лорънс погледна към вицепрезидента. — Ще трябва да обявим тревога на 39-а ескадрила в базата в Инджирлик и на военноморските ни сили в региона.