След малко погледът на президента отново се насочи към Худ. В очите му още имаше тъга.
— Проявеното от теб безпокойство е взето под внимание и оценено — каза той. — Обаче аз няма да поставя под заплаха интересите на страната, за да защитя моите. Особено пък след като не разполагаш с доказателства, че те са изложени на риск.
— Всичко, което искам, са още няколко часа — каза Худ.
— За съжаление, не разполагаме с такова време — каза президентът.
За момент Меган като че ли беше готова да прегърне съпруга си. Не го направи. Тя погледна към Фенуик и началник-щабовете.
— Благодаря ви, че ни изслушахте — каза тя. — Съжалявам, че ви прекъснахме.
Първата дама се отправи към вратата.
Худ не знаеше какво друго да каже. Трябваше да се върне в правителствената зала и да продължи да работи с Хърбърт и Орлов. Да се опита да открие нужните на президента доказателства, и то бързо.
Обърна се, за да последва Меган към вратата. В този момент се чу тихо звънене някъде в залата. Беше мобилен телефон. Звукът идваше от вътрешния джоб на сакото на Фенуик.
На него _не би трябвало да могат да му звънят тук_, рече си Худ. По стените на залата за извънредни ситуации имаше чипове, които пораждаха от време на време електрически импулси или създаваха възпрепятстващи мрежи. Те имаха за цел да пречат на подслушващи устройства да засичат телефонните разговори в периметъра на Белия дом. Блокирани бяха и мобилните телефони с едно изключение: трансмисиите от антените на правителствената система за сателитна връзка „Хефес“.
Худ се обърна в момента, когато шефът на АНС бръкна в джоба си. Фенуик извади мобифона и го изключи.
Ха така.
Ако сигналът беше преминал през мрежите за смущения, то ще трябва да е бил чрез свръхсекретната сателитна система „Хефес“. С кого Фенуик не искаше да разговаря точно в този момент?
Худ се наведе към шефа на АНС и издърпа телефона от ръката му. Фенуик се опита да си го вземе обратно, обаче Худ се отдръпна.
— Какво, по дяволите, правите? — попита той. Бутна назад стола си и се изправи. Направи крачка към Худ.
— Залагам кариерата си на карта заради едно хрумване — каза Худ. Той включи телефона и каза: — Да?
— Кой е на телефона? — попита обаждащият се.
— Това е телефонът на Джак Фенуик от АНС — рече Худ. Той тръгна към президента. — Кой се обажда?
— Името ми е Дейвид Батат — се чу ясно от другия край на линията.
Худ почувства как от раменете му падна огромна тежест. Поднесе телефона към президента, за да може и той да чува. Фенуик спря до тях. Не посегна да вземе телефона. Просто остана да стои там. Худ видя върху чии рамене се прехвърли смъкналата се от него тежест.
— Господин Батат, на телефона е Пол Худ от Оперативния център — каза той.
— Пол Худ? — каза Батат. — Защо отговаряте на този телефон?
— Това е дълга история — рече Худ. — Как се чувствате?
— Много по-добре от господин Фенуик — отвърна Батат. — Току-що ликвидирахме Харпунджията и му отнехме секретния телефон. Този номер беше начело в списъка на телефонните номера за незабавно набиране, записани от Харпунджията.
57.
Вашингтон
Вторник, 4,41 часа
Пол Худ се отдръпна в един ъгъл на залата, за да довърши разговора си с Батат. Беше важно да получи цялата информация за Харпунджията и за това, което се беше случило.
Докато Худ говореше по телефона, президентът Лорънс се изправи, погледна към жена си, която стоеше при вратата, и леко й се усмихна, за да й покаже, че с него всичко е наред и че тя е постъпила правилно. След това се обърна към Фенуик. Шефът на АНС продължаваше да стои до него с ръце, прибрани плътно до тялото, и с предизвикателен вид. Другите мъже останаха седнали около масата. Всички наблюдаваха Лорънс и Фенуик.
— Защо Харпунджията има прекия телефонен номер и кода за телефонен достъп през „Хефес“? — попита президентът. Гласът му звучеше по-уверено.
— Не мога да отговоря на този въпрос — каза Фенуик.
— Работил ли си с Иран за инсценирането на претекст да завземе петролните залежи на азербайджанците? — попита президентът.
— Не съм.
— Работил ли си заедно с някого за организирането на смяна в Овалния кабинет?
— Не, сър — отговори Фенуик. — И аз съм озадачен толкова, колкото и вие.
— Продължаваш ли да смяташ господин Худ за лъжец?
— Мисля, че е погрешно информиран. Нямам обяснение за това, което става — отвърна Фенуик.
Президентът се облегна в стола си.
— Никакво ли?
— Не, господин президент.
Лорънс погледна към седящите отсреща.
— Генерал Бърг, мисля да извикам веднага държавния секретар и нашия постоянен представител в ООН. Какво ще кажете да обявим средно ниво на бойна готовност за района?
На свой ред Бърг погледна колегите си. Никой не протестира. Генералът отвърна:
— Като имаме предвид неяснотата срещу кого точно трябва да се бием, напълно ме устройва жълтото ниво.
Президентът кимна. Погледна часовника си.
— Ще се съберем отново в Овалния кабинет в 6,30 часа. Това ще ми даде възможност да поработя с държавния секретар по въпроса какво да кажем за сутрешните новини. Искам хората да се успокоят за нашите войски и за съдбата на петролните ни доставки. — Той погледна към вицепрезидента Котън и към Гейбъл. — Ще поискам от министъра на правосъдието да разследва останалите въпроси, свързани с тази ситуация, колкото може по-дискретно. Искам той да установи дали е била извършена държавна измяна. Някой има ли други идеи? — В гласа на президента имаше нотка на предизвикателство.
Худ току-що беше завършил разговора с Батат и се канеше да се върне при масата, но остана да стои в ъгъла. Никой не се обади.
Вицепрезидентът се наведе напред и скръсти ръце върху масата. Не каза нищо. Гейбъл не се помръдна. Заместникът на Фенуик Дон Роднър беше забил поглед в масата.
— Няма никакви предложения, така ли? — настоя президентът.
Тягостното мълчание продължи още малко. След това вицепрезидентът каза:
— Няма да има разследване.
— Защо? — попита Лорънс.
— Защото до пладне ще получите три предизвестия за оставки на бюрото си — отговори Котън. — На г-н Фенуик, на г-н Гейбъл и на г-н Роднър. В замяна няма да има обвинения, преследване и никакво друго обяснение, освен че членове на правителството са изказали различни мнения относно политическата ни позиция.
Челото на Фенуик почервеня.
— Три оставки ли, г-н вицепрезидент?
— Точно така, г-н Фенуик — отвърна Котън. Изобщо не погледна към шефа на АНС. — Срещу пълна амнистия.
На Худ не убягна подтекстът на казаното. Можеше със сигурност да твърди това и за президента.
Вицепрезидентът също беше участник в конспирацията. Той искаше другите да направят една жертва заради него, макар и неголяма. Напускайки правителството, високопоставени служители често правеха блестяща кариера в частния сектор.
Президентът поклати глава.
— Тук има група представители на правителството, които явно са заговорничели с един международен терорист да откраднат петрола на една страна, да го дадат на друга и да извлекат външнополитически дивиденти от това, като същевременно отнемат поста на президента на Съединените щати. И вие седите тук и арогантно заявявате, че тези хора фактически трябва да получат амнистия. А изглежда дори, че един от тях трябва да остане в правителството като заместник на президента.
Котън погледна към Лорънс.
— Да, точно това казах — рече той. — Алтернативата е един международен инцидент, от който ще излезе така, че САЩ са излъгали Азербайджан. Ще последват поредица от разследвания и съдебни процеси, които ще витаят над това правителство и ще се превърнат в единственото му завещание. Плюс един президент, който не е могъл да разбере какво вършат най-близките му съветници. Президент, чиято собствена съпруга има съмнения, че е умствено и емоционално изтощен. Това едва ли ще укрепи доверието на обществеността в неговите способности.