Орлов погледна към картата за момент и след това се облегна в стола си.
— Разрешили сте много сложна загадка — каза той. — Свършили сте чудесна работа.
— Благодаря, господин генерал — каза гордо Корсов.
— За щастие — продължи Орлов, — днес Харпунджията беше убит. Единствените плъхове, които ще използват тунела, са на четири крака.
Долната устна на Гроски леко увисна, а Корсов гледаше в пълно недоумение.
— Обаче нямаше да можем да го обезвредим без вас и аз ще го отбележа в доклада си до президента — обеща Орлов. Той се изправи и се ръкува поотделно с двамата. — Гордея се с вас и много ви благодаря.
Разочарованието на Корсов бързо премина. Гроски все още се мръщеше, но дори и постоянното му мрачно настроение не можеше да развали момента. Една неопитна жена и един болен мъж, двама бивши врагове, бяха обединили силите си, за да надделеят над много силен противник. Чувството беше изключително.
59.
Вашингтон
Вторник, 5,04 часа
След като вицепрезидентът и хората му бяха изведени, президентът помоли Худ да го почака навън. Худ излезе от залата за извънредни ситуации, а президентът и Меган останаха сами при конферентната маса да разговарят. Президентът взе ръцете на жена си в своите. Изглеждаше спокоен и отново уверен в себе си.
Членовете на Съвета на началник-щабовете си тръгнаха бързо, след като групата на Котън беше изведена. Отправиха се с бързи крачки към асансьора. Преди да си тръгне, генерал Бърг се спря при Худ и му стисна ръката.
— Там, вътре, се справихте ловко и добре — рече генералът. — А и доста дръзко. Моите поздравления, господин Худ. Гордея се, че се познавам с вас. Гордея се, че съм американец.
Ако бяха казани от някой друг при подобни обстоятелства, тези думи биха прозвучали старомодно и малко сантиментално. Обаче системата беше сработила въпреки огромните сили и натиск, обединили се срещу нея. Генерал Бърг имаше основание да се чувства горд от това, което Худ беше направил.
— Благодаря ви, генерале — каза искрено той.
След като председателят на Съвета на началник-щабовете си тръгна, в коридора настъпи тишина, като се изключат откъслечни думи, които се чуваха от водения почти шепнешком разговор между президента и първата дама. Худ почувства облекчение, но все още беше като зашеметен от случилото се. Не вярваше, че средствата за информация ще приемат обясненията за груповите оставки на вицепрезидента и другите висши правителствени представители. Но това беше битка, която трябваше да водят други бойци и в друго време. Худ и екипът му бяха спасили президентството и бяха сразили Харпунджията. В момента от всичко най-много искаше да се върне в хотела и да се наспи.
Президентът и първата дама излязоха след няколко минути. Изглеждаха уморени, но доволни.
— Твоят човек в Баку каза ли още нещо? — попита президентът, когато се приближи до Худ.
— Всъщност не, сър — рече Худ. — Сега се намира в американското посолство. Пак ще разговаряме. Ако има някои нови сведения, веднага ще ви уведомя.
Президентът кимна. Той и Меган застанаха до Худ.
— Съжалявам, че те накарах да чакаш, но с госпожа Лорънс искахме заедно да ти благодарим — каза президентът. — Тя ми каза, че си работил по случая без прекъсване от неделя вечерта.
— Измина един безкраен ден и половина — призна Худ.
— С най-голямо удоволствие мога да ти предложа да се наспиш и горе, ако искаш — рече президентът, — или някой шофьор да те откара у дома.
— Благодаря ви, сър — отвърна Худ. Той погледна часовника си. — Голямото движение няма да започне преди шест часа, така че ще успея да се прибера навреме. Ще сваля прозореца на колата и ще подишам чист въздух.
— Щом така искаш — каза президентът и му подаде ръка. — Чака ме още работа. Меган ще те съпроводи до горния етаж. Благодаря ти още веднъж за всичко.
Худ пое ръката на президента.
— За мен беше чест, сър.
След като президентът си тръгна, Меган се изправи пред него. В очите й имаше сълзи.
— Ти го спаси, Пол. Докато стоях вътре, видях го как се завръща от там, където го бяха закарали.
— Той се справи сам — рече Худ. — А без сигнала от ваша страна аз не бих предприел никакви действия.
— Пол, поне веднъж в живота си престани да се подценяваш — каза Меган. — Вътре ти пое всички възможни рискове. Ако нещата се бяха развили по друг начин, ти щеше да бъдеш съсипан.
Худ сви рамене.
Меган се намръщи.
— Сигурно се подразни от това, което казах. Обаче Майкъл е прав в едно нещо. Ти си изморен. Сигурен ли си, че не искаш да си починеш, преди да си тръгнеш?
— Да — рече Худ. — Има още някои неща, които трябва да изясним, а искам и да се обадя на Шарън.
— Как вървят нещата там? — попита Меган.
— Толкова добре, колкото би могло да се очаква — отвърна той. — Харлей е в болница и сега вниманието ни е съсредоточено върху това.
Меган докосна ръката му.
— Ако имаш нужда да поговориш с някого, аз съм тук.
Худ благодари и се усмихна. Качиха се заедно в асансьора, а след това той се отправи към колата си. В далечината се чу рев от моторите на самолет. Худ погледна нагоре, докато отключваше вратата на колата. В другия край на Белия дом се забелязваха първите признаци на зазоряването.
Това му се стори напълно в реда на нещата.
60.
Вашингтон
Вторник, 6,46 часа
Когато стигна до службата си, Худ се почувства изненадващо бодър.
Майк Роджърс си беше отишъл. Два часа по-рано беше оставил записано гласно съобщение за напрежение по границата между Индия и Пакистан. Уведомяваше също, че се прибира у дома, за да почине, преди да отиде на съвещание в Пентагона. Въпреки че официално генерал Роджърс се числеше към Оперативния център, често го викаха да даде оценката си за горещите точки в различни части на света.
Боб Хърбърт беше все още буден и „готов за действия“, както сам се изрази. Пристигна в кабинета на Худ и бързо го запозна с подробностите, казани му от Орлов около Харпунджията и действията му. След това го попита как са се развили нещата в Белия дом.
Хърбърт слушаше внимателно, докато директорът му обстойно го запозна с фактите. Когато свърши, шефът на разузнаването въздъхна.
— А аз седях тук да събирам информация, докато ти си бил на бойното поле и си спасявал Америка и Конституцията от демагогия.
— Някои хора извадиха късмет — рече сдържано Худ.
— Да, така е — съгласи се Хърбърт. — Но не ти завиждам.
— Така ли?
За момент Худ се замисли, а после точно преди Хърбърт да продължи, се сети какво ще последва.
— Бих искал аз да му видя сметката на Харпунджията — каза тихо Хърбърт. Погледът му се рееше някъде надалеч, мислите му също. — Щях да го направя бавно. Много бавно. Щях да го накарам да страда, както аз страдах без жена си.
Худ не знаеше какво да каже и затова замълча.
Хърбърт погледна към него.
— Събра ми се много отпуск, Пол. Мисля да се възползвам от това.
— Разбира се — отвърна Худ.
— Искам да отида в Баку и да се срещна с онази жена Одет — продължи той. — Искам да видя къде е станало.
— Разбирам — каза Худ.
Хърбърт се усмихна. Очите му се навлажниха.
— Знаех, че ще ме разбереш. — Гласът му секна. — Погледни ме. През последните две седмици ти изложи на опасност задника си на фронтовата линия, а аз се скапах.
— Държиш тази болка в себе си вече близо двадесет години — рече Худ. — Трябва да я накараш да излезе. — После се усмихна и каза: — Аз също ще се скапя, Боб. Един ден всичко, което стана в ООН, в Белия дом, няма да ми се размине и ще се разпадна.