Чатърджи пусна ръката на президента и й посочиха масата, на която трябваше да седне. Худ се изправи, когато дамата от Делхи се приближи. Лакеят дръпна стола й. Генералният секретар му благодари и седна. Без да игнорира напълно Худ, четиридесет и три годишната жена така и не погледна към него. Той не я изчака да го направи.
— Добър вечер, госпожо генерален секретар — каза той.
— Добър вечер г-н Худ — отвърна тя и пак не го погледна.
При масата започнаха да пристигат и други хора. Чатърджи се обърна и се усмихна на министъра на земеделието Ричард Ортис и жена му. Тилът й се появи точно пред очите на Худ. Той преодоля неудобния момент, като посегна към салфетката си, сложи я на коленете и погледна на другата страна.
Опита се да влезе в положението на Чатърджи. Адвокатката, станала дипломат, беше съвсем от скоро на поста си, когато терористите извършиха нападението. Беше влязла в Обединените нации като ревностен миротворец, а ето че някакви терористи екзекутираха дипломати и заплашиха да застрелят деца. Тактиката на Чатърджи за водене на преговори претърпя провал и Худ публично я беше поставил в неловко положение, като нахлу в Съвета за сигурност и бързо сложи край на кризата по насилствен път. Тя се почувства унижена още повече от това, че много страни членки аплодираха атаката на Худ.
Но той и генералният секретар трябваше да загърбят разногласията си, а не да ги задълбочават. Тя беше ревностен привърженик на принципа за първата стъпка към разбирателството, според който една страна трябва да демонстрира доброжелателството си, като първа сложи оръжие или отстъпи земя.
_А може би вярва в това само когато кара другите да направят първата стъпка_, помисли си Худ.
Внезапно някой застана зад него и произнесе името му. Той се обърна и погледна нагоре. Беше първата дама.
— Добър вечер, Пол.
Худ се надигна.
— Госпожо Лорънс. Радвам се да ви видя.
— Отдавна не сме се срещали — каза тя, като пое ръката му и здраво я стисна. — Липсват ми кампаниите за набиране на средства в Лос Анджелис.
— Беше забавно — каза Худ. — Дадохме своя принос за историята и се надявам, че беше за добро.
— Ще ми се да вярвам, че е така — рече първата дама. — Как е Харлей?
— За нея това беше тежък удар и още не се е оправила — призна Худ.
— Не мога дори да си го представя — каза първата дама. — Кой се занимава с нея?
— В момента това е Лиз Гордън, психоложката на нашия Оперативен център — отвърна Худ. — Тя се опитва постепенно да спечели доверието й. Надявам се, че до една-две седмици ще можем да й намерим някои специалисти.
Меган Лорънс топло се усмихна.
— Пол, може би има нещо, с което можем да си помогнем един на друг. Свободен ли си утре за един обяд?
— Разбира се — отвърна той.
— Добре, ще се видим в дванадесет и половина. — Първата дама се усмихна и се върна при масата си.
_Това ми прозвуча странно_, каза си Худ. _Може би има нещо, с което можем да си помогнем един на друг._ За какво ли й е нужна помощта му? Каквото и да е, сигурно е важно. Програмата на първата дама за социални контакти обикновено беше запълнена месеци напред. Сигурно ще трябва да направи някои промени в нея, за да отвори място за него.
Худ отново седна. На масата заеха местата си заместник държавният секретар Хол Джордан и съпругата му Бари Алън-Джордан, а така също и двама дипломати с жените си, които Худ не познаваше. Мала Чатърджи не го представи, затова той се представи сам. Генералният секретар продължаваше да не му обръща внимание дори и след като президентът стана от мястото си и вдигна тост, в който изрази надежда, че тази вечеря и демонстрацията на единство ще бъдат едно послание за терористите, че цивилизованите страни в света никога няма да отстъпят пред тях. Докато фотографът на Белия дом снимаше, без да се натрапва, с камерата си „С-SPA“ събитието от югозападния ъгъл на залата, президентът подчерта вярата си в Организацията на обединените нации, обявявайки официално сред бурни аплодисменти, че Съединените щати ще изплатят дълга си от почти два милиарда долара към ООН.
Худ знаеше, че изплащането на дълга няма нищо общо с терористите. Обединените нации не ги плашеха и президентът го знаеше, дори това да не беше известно на Мала Чатърджи. Двата милиарда долара щяха да позволят на Обединените нации да помогнат на такива изостанали страни членки като Непал и Либерия. С подобряването на икономическите отношения със страните от Третия свят ние ще можем да ги убедим да вземат заеми при условие, че купуват американски стоки и услуги, както и разузнавателни сведения от военен характер. Това ще се превърне в един самовъзпроизвеждащ се поток от доходи за американските компании, дори и когато другите страни започнат да влагат средства в тези страни. Това е да имаш бюджетни средства в излишък в подходящ политически момент. Когато тези две неща се съчетаят, на едно правителство се гледа с добро око и акциите му се вдигат.
Худ не следеше внимателно речта на президента, когато той каза нещо, което привлече вниманието му.
— Накрая — заяви той — съм щастлив да ви уведомя, че ръководителите на американското разузнаване в момента набират хора и средства за много важна нова инициатива. Те възнамеряват да работят в тясно сътрудничество с правителствата по света, за да гарантират, че нападенията срещу Организацията на обединените нации няма да се повторят.
От масите, на които седяха делегатите, се чуха не особено силни аплодисменти. Обаче тази декларация привлече вниманието на Худ с това, че той знаеше нещо, което президентът не знаеше.
То беше, че това не е вярно.
6.
Спирка към ада, Каспийско море
Понеделник, 3,01 часа
Бялата „Чесна“ U206F летеше ниско над тъмните води на Каспийско море и двигателят й силно ревеше. В нея бяха само един руски пилот и мъжът, седнал до него — англичанин, среден на ръст и безличен на вид.
Това пътуване беше започнало от брега на Баку. След като излетяха, самолетът се насочи на североизток и за последните деветдесет минути измина близо двеста мили. Пътуваха без проблеми, спокойно. През цялото време пилотът и пътникът не казаха нито дума. Въпреки че четиридесет и една годишният Морис Чарлс наред с другите девет езика говореше и руски, той не познаваше пилота и нямаше доверие дори на хората, които го познаваха. Това беше една от причините да оцелее като наемник в продължение на двадесет години. Когато най-после пристигнаха, пилотът само каза:
— Под нас, четири часа.
Чарлс погледна през прозореца. Бледосините му очи се взряха в обекта. Беше много красив. Висок, ярко осветен, величествен.
Полупотъналата в морето платформа за добив на петрол се издигаше на около 70 метра над водата и беше заобиколена отвсякъде от морето. От северната й страна имаше площадка за кацане на хеликоптери, от северозападната — 70-метрова сондажна кула, а наоколо се виждаше цяло стълпотворение от цистерни, кранове, антени и друга техника.
Платформата приличаше на дама, застанала посред нощ у дома в Мърси насред безлюден булевард под светлината на уличните лампи. Чарлс можеше да прави каквото си поиска с нея. И щеше да се възползва от тази възможност.
Вдигна фотоапарата, който лежеше на коленете му, натисна бутона за отваряне на кожената кутия и махна капака. Това беше същият тридесет и пет милиметров рефлексен фотоапарат, който беше използвал при първата си мисия в Бейрут през април 1983 година. Започна да снима. Вторият фотоапарат, който беше взел от агента на ЦРУ, лежеше на пода на кабината между краката му заедно с раницата на човека. В нея можеше да има имена или някакви цифри, които да се окажат полезни. От агента също можеше да има полза и това беше причината Чарлс да го остави жив.
Самолетът направи два кръга над платформата, един на височина 300 метра и следващия на 150 метра. Чарлс изщрака три филма, след което даде знак на пилота, че може да тръгват. Самолетът отново се издигна на предишната си височина от седемстотин метра и се насочи към Баку. Там Чарлс трябваше да се върне отново при екипажа на „Рахел“, на която междувременно бяха сменили белия флаг с фалшивото име. Те го бяха закарали до самолета и щяха да бъдат негови партньори в следващата фаза на начинанието.