Пейо Яворов
Раздяла
Цветана — девойка.
Богдан — юноша, въстаник.
Стая.
Цветана (стои при прозореца и се вслушва навън. Далечно пушкане.)
Богдан (облечен въстанишки и въоръжен, явява се на вратата).
Цветана!
Цветана (дръпва се, вижда Богдана и застава смаяно посред стаята).
Богдане! Нима…?
Богдан (приближава развълнуван).
Прощавай!
Цветана.
Боже, сън не е ли?
А днес ли…
Богдан.
Чуеш и сама.
(Далечни викове: „Да живее България!“ Пушкания и камбанен звън.)
Предател за другар сме взели…
И може би едничек ден,
едничек час — и щеше вече
да бъде късно; известен
войводата, че недалече
врагът е примка зарад нас
поставил, каза — и реши се…
Сега — зове ме божи глас, —
народният… А ти —
(Слага десница върху рамото й.)
моли се
и нека господ защити
България.
Цветана (просълзена).
И тебе още,
и всинца ни. Да помнищ ти,
че с твоя край — и моя до ще,
пази се…
Богдан (целува я).
Миличко дете!
Живот, имот не наши само —
и на родината са те;
потребно бъде ли, тогаз —
погледай! — пушката на рамо,
през кръста сабя, че и аз
на своя ред… Оттам нататък
добро ли, зло ли отреди
съдбата, — дълъг или кратък
ще бъде пътя ми, — в гърди
ще имам сладката утеха —
че съм изпълнил дълг свещен.
(Зачестен камбанен звън.)
А чуй…! Оковите се снеха,
развит е кървавочервен
бунтовен пряпорец; юнакът
с юнака се здрависва там,
под него. Сбогом! Зная, чакат
съратници…
Цветана.
Постой! Едвам
не полудявам, — целуни ме…
(Богдан я целува.)
Тъй много бързаш, че… Уви!
Богдан.
Цветано! — Цвете, сладко име!
Целувам те, но забрави
пред святият алтар народен
любовника въстанал роб
и чакай гражданин свободен,
а иначе търси ме в гроб.
(Далечна въстанишка песен. Сепнато.)
Но аз…
Цветана (хваща го за ръцете).
Постой, почакай малко,
минутка още… Само, ах,
да знаеш колко ми е жалко, —
не знам защо… Така е — страх,
че може би… Но искам аз
тъй много друго да ти кажа,
тъй много — и върви тогаз;
ала напразно — да се смажа.
не иде дума на език.
(Богдан прави леко движение.)
Почакай…
(Мълчание.)
Ще ми се да можа
(като под слънчице-топлик
росата капка), щом положа
глава ей тук —
(притиска се о него)
и на часа
безследно аз да се изгубя
и с тебе слея — и да са
и кръв и плът едно. Ах, любя —
тъй както никоя… затуй
и клета съм…
(глухо ридание; в това време из улиците пеят.)
Въстаници (приближаващи).
Доста вече неволия от поганска тирания, —
пряпорец се вей,
хей!
Мила, ни е бащиния, —
ура, да живей!
Богдан.
Свести се, мила!
Цветано, българко — и чуй!
Въстаници (минуващи).
С вражи орди в разправия,
за отнета слободия,
кръв ще да се лей,
хей!
Драга ни е бащиния, —
ура, да живей!
Цветана (като в сън).
България…
Въстаници (отдалечаващи се).
Ще низвергнем тирания!
Слободия, слободия, —
кой я не милей?
Хей!
Скъпа ни е бащиния,
ура, да живей!…
Цветана (заслушана — все тъй).
Да имам сила
за двамата…
(като изглежда Богдана, с растяща възтържност)
Отивай там,
на славен път… И ти — ! Тогава
и аз обикна ща те, знам,
сто пъти повече…
Богдан.
Познава
душа душата — и сега
видях аз моята Цветана.
Цветана (гледа го възхитена).
Юнак… Върви и не в тъга,
не в мъка — в радост ще остана.
Богдан.
Родино, скъпа ми е тя,
но жертвата ще бъде двойна —
и горд съм!
Цветана (прегръща го).
Време отлетя,
върви!
Богдан (като я целува)
Девойко най-достойна,
прощавай!
(Излазя бързешком )
Цветана.
Слаба съм жена —
и свързва женска орисия
ръцете… Буря и война —