Тото побърза да хвърли арбалета си, след него и меча. Салма направи същото, като преценяваше шансовете си да се издигне във въздуха. Мравкородните бяха десетима и несъмнено в мисловна връзка помежду си. Едно погрешно движение от негова страна и всички щяха да го видят. Шансовете да избегне толкова много стрели не изглеждаха обещаващи.
Скрил изсъска ядосано и остави лъка си на земята, а стрелата прибра в колчана.
— Я да видим какво имаме тук? — каза на глас мравкородният офицер. — Цяла торба с полуродни, като гледам.
Говореше на глас заради тях, а какви мисли течаха между него и хората му, Салма можеше само да гадае.
— Не сме с армията — побърза да обясни той. — От Колегиум сме.
— Аз пък мисля, че такива като вас имат място само в някой цирк с изроди — отвърна с равен глас мравкородният офицер. — Но какви сте били и откъде идвате е без значение, защото в момента, момко, вие сте пленници. Ще дойдете с мен и всеки, който се опита да извърти номер, ще получи стрела в дирника, гаранция. В града има хора, дето нямат търпение да си поговорят с такива като вас.
— Не сме ваши врагове — опита отново Салма. Пробва дори с усмивка, но офицерът не се впечатли.
— Приказвай каквото си щеш, момко, но за мен сте шпиони, дето искат да се вмъкнат в града. Е, желанието ви е на път да се сбъдне, като си помислиш, макар и по неочакван за вас начин.
3.
Форумът на умелите не беше ставал свидетел на такова нещо. Сегашният двубой не беше официално събитие, нито среща на отбори от дуелистката лига, и въпреки това зрителите едва се побираха на каменните скамейки, които се издигаха амфитеатрално от всички страни. Желаещите да видят дуела се бяха натъпкали рамо до рамо, от преподаватели в Академията, студенти и професионални дуелисти, до деца, които следваха любимците си с фанатичната преданост на мравкородни към своя град.
Дуелистите стояха в кръга, кръг, утъпкан от стотици и стотици стъпала в миналото. И двамата не стъпваха за пръв път тук. И не за пръв път заставаха един срещу друг, а нищо не разпалва тълпата така, както реваншът между шампиони. Церемониалмайсторът, престарелият мравкороден Кимон от Кес, вече три пъти се опитваше да даде старт на дуела, но глъчката беше такава, че думите му се губеха нечути.
От едната страна стоеше всепризнатият шампион на Форума. Беше богомолкороден, каквито неизменно бяха най-добрите сред най-добрите. Богомолкочовеците се раждаха бойци, това беше тяхното Изкуство на предците. Малцина идваха в Академията, по един-двама годишно. Когато се биеха, побеждаваха винаги, а после просто си тръгваха. Повечето. Ала Пиреус от Нетион беше останал, предпочел беше живота на шампион в Колегиум пред всичко, което родината можеше да му предложи. Изкарваше си хляба с частни дуели и като отдаваше под наем уменията си на всяка дуелистка къща, която толкова отчаяно търсеше победата, че бе готова да си купи шампион, макар това да се смяташе за проява на много лош вкус. А през последната година предложения не му липсваха, защото модата се беше сменила и вече не беше достатъчно просто да участваш. Модно беше да печелиш. И сега не един и двама колегиумски магнати поддържаха дуелистки отбори, за да дадат рамо на престижа си.
Но тълпата не се беше събрала във Форума, за да види поредната лесна победа на поредния високомерен богомолкороден боец. Повечето бяха дошли, за да видят противника му. Противничката. По-циничните след публиката казваха, че са дошли да я видят преди Пиреус да е съсипал хубостта й с някой умел удар, защото за него се знаеше, че е женомразец по принцип, а тази жена и този двубой… Богомолкородните пазеха най-яростната си омраза за един обект. Защо и как се бе зародила ненавистта им към паякородните вече никой не помнеше, но омразата им беше факт, както и че никога не забравят нанесеното им оскърбление.
Като повечето паякородни, тя беше красива. А необичайното бе, че беше дъщеря на Колегиум, а не някаква арогантна чужденка. Когато излезе на арената, нейното име беше в устата на всички — Тиниса. По-правилно би било Тиниса Трудан, но липсата на роднинска връзка със стария бръмбаророден беше толкова очевидна, че и едно име стигаше.
Пиреус беше висок и строен, лицето му — застинало в маска на неприязън. Синините, които Тиниса беше получила при последната си среща с него, бяха изчезнали и той очевидно беше готов да й осигури нови. Тя беше по-ниска от него и по-тънка, привлекателна млада жена с навита на тила руса плитка и немирни зелени очи.