След като тя си тръгна, сподиряна от пощурялата тълпа, която ревеше името й и скачаше върху скамейките, малцина имаха очи за надигащия се Пиреус. Лицето му беше буреносно, докато разтриваше наранената си ръка. Тръгна към друга врата, но един глас го спря. Вратите на Форума винаги бяха отворени, но сега на стената отстрани се подпираше друг богомолкороден, по-възрастен от него и със зелен боен жакет.
— Интересен двубой.
Пиреус присви очи.
— Двубоят не е свършил.
— Напротив. — По-възрастният мъж се оттласна от стената и Пиреус видя бойната ръкавица на дясната му ръка — кожа с метални плочки и половинметрово острие, което стърчеше като нокът на хищна птица между кокалчетата му. Това беше предпочитаното оръжие на богомолкородните от старите времена, а миг по-късно Пиреус позна и брошката, която мъжът носеше на ревера си — кръг, пресечен с меч.
— Оръжемайстор — отбеляза той и си пролича, че никога не е срещал такъв очи в очи.
— Все още ни има — потвърди мъжът. — А ти ще я оставиш на мира, Пиреус.
— Тя е паяк — процеди през зъби Пиреус и лицето му се изкриви в гримаса. — При следващия сблъсък ще й видя сметката, нямай грижа, а тогава мечовете ще са от истинска стомана.
— Не, няма да го направиш.
Младият дуелист тръсна глава. Разбираше, че пропуска нещо.
— Ама ти да не би да я защитаваш? Тя е паякородна кръв. Тя е наш враг.
— Тя е моя кръв, момче — каза му по-възрастният мъж и замълча, давайки време на думите да стигнат до съзнанието му.
Първоначалното объркване, изписало се по лицето на Пиреус, бавно се изроди в неприкрит ужас.
— Но тя…
— Какво, момче? Имаш някакъв проблем с мен? Бас ловя, че ти се иска да ме предизвикаш.
— Дори не знам кой си.
— Аз съм Тисамон. Брошката и нокътя съм ги спечелил заслужено, а онова момиче е моя кръв. Имай тези неща предвид, преди да си казал още нещо.
Името явно не беше непознато за младежа. Беше го чувал в дуелистките кръгове в Колегиум. Преди време и Тисамон се беше заигравал с уменията си също като него.
— Затова би било глупаво да търсиш разплата — добави Тисамон. — Ближи си раните и се поучи от грешките си в боя, но тръгнеш ли след Тиниса с истинско острие…
— Ти ще си там — довърши вместо него Пиреус. С отвращение.
Тисамон се усмихна едва-едва.
— Не би било нужно. Тя ще е там.
— Защо е това бързане? — възнегодува Че. Едва беше излязла от Форума на умелите и бързаше да поздрави Тиниса, когато налетя на един от агентите на чичо си. Едрият мравкороден на име Балкус, който в Хелерон изглеждаше неделима част от нелицеприятния мизансцен на града, тук, на фона на спретнатия Колегиум, беше жалка гледка в разнобой с всичко наоколо.
— Ако се движиш бързо, е по-трудно да те проследят — каза той, без да навлиза в подробности, и Че, волю-неволю, продължи да подтичва след него.
Странно беше да се върнеш, след като си видял всичко, което беше видяла тя. Колегиум със своето спокойствие, с дребните си противоборства, с любовта си към науката приличаше на куклено представление, чийто параван може да бъде съборен всеки момент и хаосът зад него да излезе на бял свят. Че знаеше, че Стенуолд иска да говори пред Събранието и че оттам го спъват с всички възможни бюрократични пречки; знаеше също, че чичо й не е заложил всичко на добрата воля на колегиумските управници и че работи паралелно върху други свои планове. Не й беше казал какви са тези планове, нито каква е нейната роля в тях и дори дали има такава. Вместо това или се затваряше със Скуто, или кръстосваше града с неясна цел, придружаван от Балкус или Тисамон в ролята на охрана. Разходките му навярно целяха да объркат агентурната мрежа на противника, но истината бе, че успяваха да объркат и нея.
Дали и самата тя не беше под наблюдение? Плъзна поглед по лицата наоколо, но Колегиум беше космополитен град и местните бръмбарородни охотно приемаха хора от целите Равнини и отвъд. Дори тук, докато следваше с бърз ход Балкус по Холдрианския път към пазара за метали, Че съзираше представители на всяка раса, която наричаше Равнините свой дом, плюс истински коктейл от полуродни, както и неколцина от непознати за нея раси, пришълци от далечни земи. Всеки от тях можеше да е имперски агент — както онзи осороден, който прелистваше книга от сергията с преоценена стока пред книжарничката на ъгъла, така и някой с нищо незабележим бръмбаророден продавач на подпалки. Всъщност, второто беше по-вероятно.