Балкус се изкашля.
— Ще прощаваш, майстор Трудан, ама не е лошо пак да ме погледнеш. Виж цвета на кожата ми най-вече?
Стенуолд спря празен поглед в лицето му — виждаше мравкоид от Сарн, по-едър от повечето и навъсен в момента. А после си спомни друг такъв мравкороден — Мариус, който загина при Мина. И двамата бяха ренегати, отцепници — а когато мравкороден обърнеше гръб на града си, трудно го приемаха обратно.
— Е, ти май няма да се върнеш в Сарн в обозримото бъдеще — призна Стенуолд. Преди много години Мариус беше напуснал Сарн, защото тамошните управници не се бяха вслушали в предупрежденията му за имперската заплаха. Напуснал бе дома си, воден от благородния стремеж да го защити посвоему, и в този смисъл не го бе изоставил. Балкус от своя страна едва ли се беше водил от толкова достоен за възхищение мотив. Но резултатът така или иначе беше същият.
— Спера ще ми е достатъчна — намеси се Скуто. — Аз не съм ти някое цвете в саксийка, шефе. Е, Спера, в състояние ли си да пътуваш?
Дребната мухородна кимна предпазливо.
— А готова ли си да говориш с една царица от мое име? — притисна я Скуто.
— Забрави — тръсна глава тя.
— И това ще ти дойде до главата — увери я Балкус. — Колкото до мен, аз оставам тук да пазя шефа. Звучи ли ви добре като план? Добре е да имаш човек като мен подръка.
— Може и да си прав — съгласи се Скуто. Стенуолд местеше поглед между двамата.
— Тисамон и Тиниса ще са тук, ако ми потрябват, но… добре. Още един чифт ръце и очи няма да са излишни. — Стенуолд премести поглед върху племенницата си и нейния любим. — Че и Ахеос, вие също отивате в Сарн, но по друга причина.
Че го изгледа сурово.
— Надявам се, че не се опитваш пак да ме държиш далеч от беди, чичо Стен. Защото последният ти опит се провали с гръм и трясък.
В усмивката на Стенуолд нямаше и следа от веселие.
— Империята е хвърлила око на Равнините, Челядинке, така че безопасни места няма. Преди години двамата със Скуто се бяхме окопали в Сарн и ни се стовариха неприятности, които нямаха нищо общо с Империята. Източникът на неприятностите ни беше неочакван… Истината е, че имахме ожесточен сблъсък с група индивиди, познати под името мистери.
Ахеос изръмжа и настръхна видимо при последната дума.
— Какъв сблъсък по-точно? — настоя той.
— Те нали се биха на наша страна в Хелерон? — попита Че. — Мислех, че са армията на молецоидите или нещо такова.
— Тайно общество, по-скоро — поправи я Стенуолд. — Действат като агенти и шпиони на молците. Неприятностите, за които споменах, бяха изцяло плод на недоразумение, но ако не друго, поне научихме това-онова за мистерите, което да ни е от полза сега. Скуто ще ви даде информацията, с която разполагаме, и тя, заедно с факта, че Ахеос е от нашия отбор, би трябвало да ви осигури достъп до тях.
— Искаш да привлечем мистерите на наша страна? — попита Ахеос с тон, който подсказваше, че според него това е мисия невъзможна.
— Искам да направите всичко по силите си. Молецоидите от Доракс не са имали неприятности като онези, които твоите съграждани си имат от десетилетия с хелеронските предприемачи, и не би трябвало да са чак толкова подозрителни към външни хора — изтъкна Стенуолд. — Техни представители все още идват в Академията, а знам, че от време на време пращат и посланици в Сарн. Надявам се поне да обмислят предложението за съвместни действия. Наясно съм, че не можем да очакваме армии от тях, но понякога и информацията може да бъде полезна. Ще го направиш ли?
Ахеос погледна към Че.
— Какво мислиш?
— Ще направя каквото трябва — каза тя. — И преди съм се срещала с хора от твоя народ. Тези мистери едва ли са по-страшни от скририте в Тарн.
Лицето му се сгърчи за миг при тази препратка, но после младежът се обърна към Стенуолд.
— Нищо не обещавам, но каквото може да се направи, ще бъде направено.
Стенуолд беше избрал тази таверна заради подземния й тунел към реката, изграден още по времето, когато трезвеността беше на мода в Събранието и акцизът върху виното беше скочил до небето. Сега гледаше как Скуто, Че, Ахеос и Спера изчезват в тунела, за да стигнат по най-бързия начин до релсовата станция. В същото време друг от хората му, с бодлив дървен корсет под плаща, щеше да се мотае из промишления район край Западното леярско шосе. Стенуолд и Скуто отдавна бяха установили, че различието може да бъде маскировка само по себе си, стига — като Скуто — да си толкова различен, че хората да не виждат по-далеч от разликата.