Зачуди се дали не биха могли да го настанят другаде — не се питаше за първи път, нито за втори, — но знаеше, че няма да стане. Защото би било — неверноподанически в някакъв смисъл. Той беше заложник на собствения си обществен ранг. Пък и тези покои имаха известни предимства. Първо, нямаха прозорци. Слънцето проникваше през процепи в тавана — три дузини и толкова малки, че да спрат дори най-дребния мухороден убиец. Чувал бе да казват, че сноповете светлина рисували красива картина, но той съзираше красота в твърде малко неща и нито едно от тях не се родееше с архитектурата.
Народът му строеше тези стъпаловидни пирамиди като символ на лидерската мощ от незапомнени времена, но тук, в двореца в Капитас, архитектурният им стил беше достигнал апогея си и дори беше прекрачил границата на абсурдното. Северните племена, останали далеч зад меча на прогреса, все още използваха своите зикурати, издигнати на най-високата точка в укрепленията сред хълмовете. Дизайнът беше пренесен почти без промяна, освен в мащаба, разбира се, и сега той, който уж получаваше всичко, което поиска, живееше погребан в тази умопомрачителна архитектурна гротеска, царство на вечния студ.
Облече халат, подплатен с мъха на триста молци. Пред вратата му пазеха стражи, готови да го защитят с цената на живота си, но понякога му се струваше, че те по-скоро са негови тъмничари, а слугите, които тъкмо влизаха, сякаш идваха с единствената цел да го тормозят. Само една негова дума и всички те щяха да бъдат екзекутирани, разбира се, без никой да оспорва заповедта му или да иска обяснение, но той вече бе пробвал вкуса на такива ексцентрични забавления и не бе открил нищо забавно в тях. Какъв беше смисълът да ги праща на смърт, щом други щяха да ги заместят — неизчерпаем легион, цял безкраен свят. Каква обезсърчаваща мисъл — че може да гази до колене в кръвта на слугите си и пак ще има мъже и жени, готови да му служат, повече мъже и жени, отколкото бяха прашинките, танцуващи в сноповете слънчева светлина от тавана.
Баща му не беше изпитал радост от ранга и властта, с които разполагаше. Беше преминал в галоп през живота си, без нито веднъж да спре, да се огледа, да помисли. Бил роден с меч в ръка, ако се вярваше на легендите, и със съдба като невидима корона на челото. Мъжът в подплатения с мъх от молци халат знаеше какво чувство причинява тя. Чувството, че главата ти е стегната в менгеме, което не ти оставя и миг покой.
Баща му умря преди осем години. Не от острието на убиец, нито от отрова, нито от бойна рана или от стрела. Просто се разболя внезапно и след десетница спря като часовник, който никой лекар или занаятчия не бе в състояние да навие отново. Баща му умря, а в десетницата преди смъртта му и в десетницата след нея всичките му деца освен две, всички братя и сестри на човека с халата, освен една, също бяха умрели. Умрели бяха при публични екзекуции или тайно, заради основателна причина или без друга, освен тази, че наследството — неговото наследство — трябва да бъде неоспоримо. Той беше най-големият син, вярно, но също толкова вярно бе, че правото на първородния е слаб аргумент срещу амбициите. Беше пощадил само една сестра — най-малката. По онова време тя беше осемгодишна и когато му дадоха да подпише смъртната й присъда, нещо в него не издържа. Сега сестра му беше на шестнайсет и неизменно го гледаше с грижливо промитото от други нюанси верноподаническо обожание, но той се страхуваше от мислите, които се тълпяха зад този й поглед, боеше се толкова, че често се будеше облян в студена пот — винаги когато те му се явяха насън.
А заповедта още чакаше подписа му — заповедта за премахването на единствения му жив кръвен роднина. Веднага щом се сдобиеше със свой чистокръвен син, присъдата щеше да бъде изпълнена. Това нямаше да му донесе наслада, нито пък бащинството. Сега разбираше по-добре живота на своя баща, с чиято сянка се надбягваше трескаво. А в същото време беше обект на невиждана завист! Генералите, придворните, съветниците му — всички те проклинаха тайничко късмета си, че на трона седи той, а не те. Но никой от тях не си даваше сметка, че когато седиш на трон, държавната пирамида с непосилната си тежест се обръща с върха надолу и всичко, от широката основа на безчетните роби, през пластовете на подчинените раси и всички войскови рангове чак до генералите, тежи изцяло на неговите рамене. Той въплъщаваше техните надежди и тяхното вдъхновение, очакванията им го смазваха под тежестта си.